BG | RU

ХУДОЖНИЧКАТА ЮЛИЯ СТАНКОВА – УЧАСТНИЧКА В БОГОЧОВЕШКОТО ДОМОСТРОИТЕЛСТВО НА СПАСЕНИЕТО

година 2018 / брой 131, Стефан Санджакоски

  

Иконографските пространства на иконописката Юлия Станкова обхващат пределите на небесния и земния свят. Подобно на Яков, който се бори с Ангела, в този свят нея я измъчват следните въпроси: как може да се обясни феноменът на иконописния канон; къде са границите на неговата променливост; можем ли и смеем ли да поемем риска да продължим делото, започнато от средновековните майстори на православното изкуство; в състояние ли е съвременният човек, вкусил от плодовете на модерното изкуство на ХХ век, да пренесе чрез иконите православното предание в нашата съвременност?


Богомъдрата и смирена художничка от София достига до следното ключово заключение, способно да развърже заплетения от поставените въпроси възел: „Противоестествено е – казва тя – богословската мисъл да се развива, а иконописта, като нейна неделима част и богословие в образи, да вегетира под формата на безкрайно повтаряне на старите образци като повече или по-малко успешни копия“. Тъкмо заради това нареждаме блестящата Юлия Станкова в редицата на малкото православни богослови и художници, впрегнали себе си в благословеното рало за повторно изораване на обраслата в плевели Господня нива. Напластяваните през вековете на робство предразсъдъци се сриват при прокарването на пътя, водещ към едно обновено православно изкуство, което остава вярно на живото предание на Източната църква. Така се запазва един от основните онтологично-персоналистични принципи на живот и творчество в Православната църква ‒ оригиналността.


Без съмнение, оригиналността и уникалността на творчеството зависят преди всичко от автентичността на духовния живот на зографа в спасителните простори на Христовата църква. Трябва да подчертаем и тяхната зависимост от степента на задълбоченото му познаване на Свещеното предание на Църквата. Вече казахме, че преданието не бива да бъде изоставяно, изменяно или прекъсвано. След като бъде изцяло прието и изпълнено, то се опложда от новия принос на следващите християнски поколения. Нашата художничка познава есхатологичната отвореност на Преданието и органичната структура на Църквата. Апостолите, светите отци и философите обясняват Божествената Еклесия като неинституционален, жив и неумиращ богочовешки и небесно-земен организъм, като Тяло на живия Бог. Затова, в духа на раннохристиянската misteria tremendum, се очаква обогатяването на духовните съкровищници на Преданието с нови, оригинални и уникални художествени творби.


Тази позиция се споделя в мисловния свят на Юлия Станкова. Става дума за виждането на художник, който е наш съвременник. Колко е важно това заключение, се вижда и от факта, че тя е вкусила от най-сочните плодове на изкуството на ХХ век: „Търсех своето място в изкуството, като експериментирах с най-модерните изразни средства: абстрактна живопис, концептуализъм, инсталации. Беше ми интересно, но чувствах, че пропускам нещо, че не съм на мястото си. Интересът ми към утвърдените съвременни художествени форми не беше достатъчен, за да направя нещо значимо в тази област. Усилията ми изцяло се пренасочиха, когато започнах работа в едно реставраторско ателие. Често ми се случваше да държа в ръце български икони от ХVІІІ или ХІХ век. Докато работех, бях дълбоко впечатлена от близкия досег с тях. Те мълчаливо ми показаха пътя, който трябваше да извървя“. Ако не беше така, поетият от нея риск да продължи безсмъртното дело на византийските иконописци не би ни впечатлил. С цялото си християнско съзнание и съвест, с чувството си за отговорност, произтичащо от поетия риск, тя застава днес пред Бога и пред гражданите на Струга в очакване на техния съд. Иконописката Юлия Станкова застава днес смело пред нас, за да засвидетелства благословеното от Бога препредаване на православното духовно предание и неговото обогатяване в този наш век с ново съдържание чрез иконата. Да навлезе в светлата зона на мисията на Църквата и да поднесе Истината на непросветените. Според нашата сестра в Христа Бога Юлия хората страдат от страха да не допуснат грешка. Този страх поражда погрешното заключение, че е по-добре да не правиш нищо. Логичната последица от подобно мислене е появата на мъртвородено изкуство, осъдено на неподвижност и безплодие. Иконописта, която се създава в такава атмосфера, води до отчайващи последици. Нещо повече, реификацията[1] на иконата задълбочава разкола между ума и сърцето. На иконата се придава декоративна функция. За сметка на това тя губи христологичния и сотериологичния си аспект. Юлия с право се пита дали може нищото да запълни пустото?! Кривата в диаграмата описва деградация. Тя изразява реалните промени в днешното изкуство. Но тази вечер сме свидетели на нейното дълбоко несъгласие с подобна позиция. Трезвата й забележка е, че иконописецът е отговорен само за това, което зависи изцяло от него. По-голямата част от резултатите на художника са непредвидими. Ала той трябва докрай да осмисли работата, с която се захваща.


 


В този смисъл Юлия Станкова има силно изразена интуиция. Тя предусеща и съзира вечните предели на неръкотворния небесен Йерусалим. Гносеологическият инструментариум, направляван от ума, не остава потиснат в подземието на нейното битие. Тя така изписва своите икони, че уравновесява творческите енергии на ума и сърцето. Затова се противопоставя твърдо на разцеплението на човешката природа и на личността и поставя акцент върху възстановяването на разнищения и пренебрегнат човешки лик. „Така – казва тя – в човека повторно ще се въздигне Божият образ.“ Тук трябва да се търси отговорът на екзистенциалния въпрос за идентичността на човешката личност. Юлия открито изповядва: „Днешната ми живопис е резултат от голямото преобразяване на моя светоглед“. Метаморфозата се случва под влиянието на най-светлите имена на православния иконописен светоглед. С нескрита радост тя говори за благословеното влияние, което оказва върху нея задълбоченото изследване на иконописните технологии и на византийската изобразителна система. Маестра Юлия Станкова и днес не престава да пътува из духовните простори на византийския художествен университет. Тя приема за свой най-висок критерий великите иконописци и наставници в есхатона Теофан Грек и преподобния Андрей Рубльов, както и останалите представители на руската иконописна школа от ХV и ХVІ век. Тяхната святост е мяра за всяка успешна творба. Те са нейни непогрешими водачи в тайната на изографисването на светите личности и събития. „Бях впечатлена от дълбокия философски смисъл, силата и оригиналността на изразните средства, характерни за византийските майстори. Основните принципи ‒ на светлината, на обратната перспектива, изобразяването на човешката фигура и най-вече на човешкия лик, изобщо не са изчерпани. Те крият в себе си много живот и потенциал, които търся и намирам с любов и творческо любопитство.“ (…)


 


 


 


 


[1] Реификация – опредметяване и обективиране на иконата, превръщане на иконата (картината) в стока. Б. а.


 




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org