BG | RU

МЕЖДУ ВЯРАТА И СЪПРОТИВАТА

година 2018 / брой 133, Сибиле Левичаров, Наджем Вали

  

 


 


Госпожо Левичаров, господин Вали, вярващи ли сте?


Сибиле Левичаров: Бих я нарекла рядко срещана форма на вяра. Израснала съм в религиозно семейство, имам хубави спомени, особено за пленителната набожност на моята баба. Но разбира се, съм модерен човек, който не ходи редовно на църква и се чувства неустойчиво, когато иде реч за участие във вярата. Въпреки това живо се интересувам от теология и религиознание, следвала съм това.


Наджем Вали: Аз не съм вярващ. За мен въпросът за Бог е решен. Още като момче, на 11 или 12 години, в мен се породиха съмнения. Бях в седми клас, когато изразих моята скептичност, а малко след това трябваше да се явя пред директора на училището и да дам отчет. Някой от моите съученици ме беше издал – в класа има неверник.


Доносът изплаши ли ви?


Н. Вали: Напротив, почувствах го като триумф. Вече не бях един от масата, бях нещо особено. Защо иначе директорът ще да се интересува от мен? Оттогава усещам колко окриляващ е духът на съпротивата. По онова време, в края на 60-те години – Саддам Хюсеин още не беше завзел властта – Ирак беше секуларно общество, а ислямът – народна вяра. Израснал съм в Южен Ирак, в шиитска среда. В моето семейство се молехме, но ислямът беше лишен от каквото и да е политическо измерение.


Госпожо Левичаров, какво е в основата на вашата рядко срещана вяра? Каква е представата ви за Бог?


С. Левичаров: На първо място, онова, което е останало от детството. Моята баба, която обичах повече от всичко, пееше прекрасни песни и разказваше чудни истории от Библията. И така се разтваряше един паноптикум, който трогваше и възхищаваше детската ми душа, а беше и толкова миролюбив. От тази детска вяра е останало нещо. Само трябва да се почувствам зле, трябва да ме хванат за яката и здраво да ме разтърсят, и се появява нещо дълбоко вкоренено. То, разбира се, е наивно, но действа като един вид подкрепа свише. Религиозното винаги ми се е явявало като дружелюбно, отзивчиво.


Богът от вашето детство не е заплашвал, застрашавал или наказвал?  


С. Левичаров: Не, изобщо. „Бог те вижда, идва и те залавя“ – никога не съм била заплашвана по този начин.


Н. Вали: Прекрасно. Ала Бог обича да наказва, преди всичко непослушанието. Това прави религиозното толкова опасно – и толкова политическо.


Бог се обръща към хората, но той остава непостижим, няма образ и име. Това не го ли прави по-скоро зловещ, отколкото милосърден?


С. Левичаров: Решаващо е значението на божественото. Та при разбирането на Бог иде реч директно за разграничаване между добро и зло. Това е основното.


Н. Вали: Бог няма образ, но и трите религии са единни в това, че Бог е от мъжки пол. В арабския език думата Аллах е от мъжки род. Това е решаваща промяна, настъпила в религиите на Откровението. В политеистичните религиозни светове преди това е имало богини, случвало се да бъдат по-мъдри и силни от мъжките си партньори и противници. В мачистката представа за Бог Отец властовият и наказващ елемент е същностно заложен. Единият Бог е тиранин и това прави тираничната власт в Негово име политически възможна.


С. Левичаров: Представата за Бог като мъжко същество има своите основания. При почти всички народи и култури женското е по-силно свързано със земята, просто защото жените износват и раждат деца. Мъжкото пък отговаря за абстрактната представа за света. Когато божествената фигура вече не се явява, както в митологията, в образ, подобен на човешкия, и не е полово определена, тогава е ясно, че мъжката форма е избрана като по-общата.


О, госпожо Левичаров, внимавайте! Това изказване някои феминистки могат да изтълкуват като безсмислица. А дори да е вярно онова, което казвате, в тази абстракция се забелязва една очебийна липса. Майчинското не носи ли утеха? Неслучайно католиците са запълнили липсата с почитта към Дева Мария.


С. Левичаров: Намирам за грандиозно и забавно, че по време на католическата литургия свещениците се движат в женски одежди. Симбиоза на двата пола в една Църква, в която на жените не е позволено да бъдат свещеници. За мен като протестантка Мария, естествено, не значи толкова много. Никога не ми е хрумвало да се обърна в молитвите си към нея.


Н. Вали: В Корана Мария – девата майката на пророка и съответно посланик на Аллах Иса, е спомената по име общо 34 пъти. Посветена й е цяла сура, сура 19. Единствената, наречена на жена сура в Корана, което само по себе си е доказателство за голямото значение на Мария за хората, към които Мохамед се обръща в Мека и Медина. В Корана изобщо не се говори за това, че тя е сгодена за дърводелеца Йосиф. Тя забременява с Исус по Божия заповед. Моят дядо, селянин, беше напълно сигурен, че Мария е родила сина си Иса от своето бедро. Как иначе една свята жена като нея би могла да бъде девица след раждането на дете? Дядо ми трябваше да реши някак този проблем.


Много хора се връщат при утешителната детска вяра, когато смъртта наближи. Вярвате ли в живот след смъртта?


Н. Вали: Не мисля за това. Смъртта е краят. В природата кръговратът на живота продължава в един вид рециклиране. Ала индивидът е заличен. Не вярвам в реинкарнацията, нито пък във възкресението. Тъй наречената душа не може да се отдели от тялото. Азът съществува само докато тялото е живо. Моята собствена личност изчезва със смъртта. Остават мисли, дела, произведения, следи от тях се пазят известно време в спомените на други хора.


С. Левичаров: При мен е съвсем различно.


Н. Вали: Ти искаш да живееш вечно.


С. Левичаров: Не, това не е персонално желание, скъпи. Аз например не вярвам, че съществува добра смърт без искрата надежда, че има нещо друго. Човек никога не умира като атеист, почакай.


Н. Вали: Това все още не означава, че е вярно.


С. Левичаров: Нищото не е подвластно на човешкото въображение, то просто е немислимо, а хората обличат всичко в мисли. Затова една бедна душа, изплъзнала се от закрилата на Бог, се връща поне на смъртното ложе към детската мечта за защитеност. По мое мнение от нас остават определен полъх от душата или интелигентна искра от нея, важна съставна част. А и категорично изхождам от това, че извършеното от мен в живота, включително и злото, подлежат на съд.


Един друг, различен от човешкия съд? Присъдата на историята?


С. Левичаров: Вярвам дълбоко, че след смъртта човек получава нещо като оценка. Защо си живял? Какво добро си сторил, къде си съгрешил? Вярвам, че следва нещо като равносметка, преглед в един по-висш порядък.


Господин Вали, ваша е идеята за тази книга, да се представят в сравнителен план историите на пророците и други ключови фигури от Библията и Корана. Какво целяхте с това преминаване на границата?


Н. Вали: Изпитвам потребност да посреднича, защото произхождам от страна, потънала във военна разруха, и винаги мисля за мира. Нося идеята в себе си от 20 години. За мен е важно да се съпротивлявам на политическата експлоатация на религията. Нали до евреите, християните и мюсюлманите са стигали едни и същи истории – чрез техните свещени книги, често без те да знаят какво точно е написано в книгите. Ала моето наблюдение не биваше да се приема като едностранчиво. Затова се наложи книгата да се състави като обща творба, като един интеррелигиозен диалог. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org