BG | RU

ЗАБРАДКИТЕ, СКРОМНОСТТА И СЪВРЕМЕННОТО ПРАВОСЛАВИЕ

година 2018 / брой 134, Катрин Келаидис

  

Йайа Кай държеше забрадките си в най-горния десен ъгъл на дългия светъл дъбов шкаф. През времето, когато бях достатъчно голяма, за да помня, тя никога не ги носеше освен за работа в градината. Надипляше някой от копринените шалове върху изрядно фризираната си коса, за да я предпази от сухите ветрове на колорадските високи равнини. Като момиче и дори в тийнейджърска възраст, както и в началото на брачния й живот, тези забрадки са били доста повече от просто градинарско снаряжение. Те са били външното, видимо свидетелство за нейното вътрешно аз, показващо на света не само че е християнка, но и че е дама, скромна и целомъдрена. А после, някъде около времето, когато телевизията се възцарява, също като много други гръко-американски жени от поколението й, тя сгънала забрадките и ги оставила в шкафа.


Действително в по-голямата част от детството ми в градската асимилирана гръко-православна енория, където израснах, забраждането изцяло отсъстваше. Гръцките имигрантки от планинския Запад (и от други места) са имали – само две поколения преди мен – жизнен опит, който слабо се различава от този на мюсюлманските жени днес, що се отнася до културното и религиозно задължение да крият косите си. Това ги е превръщало в обект на презрение от страна на съседите им. Белязвало ги е не просто като различни, а като изостанали, изложени на показ, та всички да видят, че гърците не се отнасят добре с жените си и че православното християнство е инструмент за потисничество, непросветена проекция на екзотичния Изток. Едва в края на 90-те години, с притока на бели американски обръщенци, забрадката навлезе в моя свят. Много от тези жени не просто носеха шал в църквата, а ходеха с покрити глави през цялото време. Криеха перфектните си руси и светлокестеняви коси под копринени шалове, забрадки и красиви шапки. Като тийнейджърка, която ставаше всяка сутрин час по-рано, за да се справи с непокорните къдрици, аз бях потресена от това, че тези жени крият съвършените си като от реклама на шампоан коси. Наистина ми се струваше много жалко.


Онова, което тогава не виждах и което изпъква с отчетлива яснота сега, е, че моята баба е престанала да покрива главата си заради натиска на ксенофобията и асимилацията, както и поради желание да създаде едно по-свободно пространство за жените от собствената й култура. Тези американски жени сега могат да покриват косите си, защото задават рамката за тази асимилация. Тези жени могат да си покриват косите, защото не се страхуват, че ще бъдат пратени в чужда страна като „невеста по снимка“. Различието е нещо, което могат свободно да избират, а не бреме, което други възлагат върху тях. Покорството е промислена теория, а не живот на безпомощност и слугинство. Те могат да избират свободно, без въобще да се замислят за жени като моята баба. Жени, чийто живот те с лека ръка пренебрегват на всяка крачка. Жени, към чиито достойнства като майки и християнки те се отнасят с насмешка всеки път, когато пишат в социалните медии за липсата на „ревнение“ сред изконните православни. Жени, чиито изпитания и победи те не знаят и не искат да знаят.


Всеки път, когато видя американска (най-вече бяла) новообърната православна да покрива косата си, особено извън църква, аз се чувствам невероятно потисната заради липсата на почит у тези жени към това, което са преживели и надмогнали моите баби и лели. Усещам, че те не разбират какво е означавало в миналото да си жена в православната култура, и играят роля на участници в култура, която намират за екзотична и привлекателна. Това е част от един по-обширен проблем, засягащ определена тенденция сред много американски обръщенци – да превръщат източните богослужебни традиции в риалити роля от типа „избери си сам приключение“. „Тъмници и дракони“[1], разиграна във Византия или имперска Русия.


Имаше обаче време, в което и аз покривах косата си всеки ден. В Египет за времето, когато живях там, бързо разбрах, че макар да няма такъв закон, животът ми обичайно става по-лесен със забрадка. Тогава моите египетски приятелки ме запитаха защо я нося. И аз им казах истината: искам да ходя на пазар, без да ме задяват. Така получих своя урок по история: египетските жени са се борили тежко в началото на ХХ век, за да могат да свалят хиджаба. Приятелките ми споделиха колко отчаяно се опитват да удържат трудно извоюваните постижения на своите майки и баби в лицето на нарастващия фундаментализъм и отказът да носят покривало е ярък символ на усилието им. Съобразявайки се с разказаното от тях, започнах да ходя без забрадка, макар това да означаваше повече тормоз по улиците. Разбрах, че в контекста на по-мащабната култура, в която бях новодошла, се водеше борба и аз трябваше да проявя чувствителност към това. Нашите избори – лични и всякакви – имат последствия. Нашите избори означават нещо, надвишаващо онова, което си мислим, че означават. (…)


 


 


[1] Dungeons & Dragons – известна ролева игра.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org