BG | RU

РЕЧ В ЗАЩИТА НА СВОБОДНИЯ ПЕЧАТ КЪМ ПАРЛАМЕНТА НА АНГЛИЯ [2]

година 2018 / брой 134, Джон Милтън

  

[…]


 


[1.] Задачата, с която започнах, беше да покажа, че ако изобщо са ценили книгите, никой народ или никоя добре устроена държава не са използвали средствата на цензурата; но тук би могло да се отговори, че те[зи средства] са парченце мъдрост, открито неотдавна. На което отвръщам, че – доколкото те са нещо леко и очевидно за мисълта, – ако по-рано са били трудни за изнамиране, то значи не са и били желани от онези, които преди много време препоръчали този път; като не са го следвали, те са ни оставили образеца на своята преценка, че не неговото непознаване, а неговото неодобряване е била причината те да не се възползват от него. Платон – мъж с изключителна слава, но в най-малка степен заради държавата си – в книгата със своите закони, които не били възприети от нито един град, хранил фантазията си с въвеждане на толкова много разпоредби за витаещите в облаците си градоначалници, че онези, които иначе му се възхищават, по-скоро биха желали те[зи разпоредби] да останат погребани и извинени в гениалните бокали на нощните пиршества в Академията. С тези закони той, изглежда, не търпи никакво учение освен онова, което е съобразено с неизменна разпоредба и което включва предимно традиционната практика, за чието усвояване в онова време би била достатъчна и една библиотека с малка част от неговите диалози. Също там той разпорежда никой поет да не чете на никой обикновен човек това, което е написал, преди съдиите и пазителите на закона да са го прегледали и да са дали разрешение: но е очевидно, че Платон е предвиждал този закон изключително за общността, която си е представял, и за никоя друга. Че защо тогава [в това отношение] за самия себе си той е бил не законодател, а престъпник, прогонен от собствените си управници – както заради невъздържаните си епиграми и диалози, така и заради непрестанното четене на Софрон от Сиракуза и Аристофан, [автори на] съвършено позорни писания, а и задето препоръчал прочитането на последния (като да е бил зъл хулител на най-големите си приятели) на тирана Дионисий, който слабо се нуждаел да прекарва времето си с такъв отпадък? Но той знаел, че това цензуриране на поетическите произведения се отнасяло до и зависело от много други условия, уговорени в измислената от него държава, които не биха могли да намерят място в този свят, и така нито самият той, нито някой управник или град някога последвали този път, който, откъснат от онези допълнителни уговорки, със сигурност е празен и безплоден. Защото те са знаели, че ако се насочат само към един вид строгост, това усилие само по себе си би било напразен труд, освен ако със същата загриженост не се регулират и всички други неща с подобна склонност да развалят ума. Ако сме замислили да регулираме печата и по този начин да поправим нравите на хората, тогава ще трябва да регулираме всички човешки забавления и развлечения – всичко, което носи наслада на човека. Освен тежката и дорийската, никаква музика не ще трябва да се слуша, никаква песен – да се пише или изпълнява. Ще трябва да има танцьори цензори, така щото на нашата младеж да не се преподава никакъв жест, движение или стойка освен тези, които, съгласно разрешението им, се смятат за правилни; а Платон се погрижил за такива; но тогава ще бъдат нужни повече от двадесет цензора, които да прегледат всички лютни, цигулки и китари във всяка къща; не бива да се търпи те да бърборят, както правят [сега], те ще трябва да имат разрешение за това, което им е позволено; а кой ще наложи мълчание на всички арии и мадригали, които нашепват за нежност по стаите? Ще трябва да се помисли и за прозорците и балконите, където има хитри книги с опасни корици, пуснати на свобода; кой ще ги забрани – може би двадесет цензора? Също и селата ще трябва да приемат своите посетители, които да се осведомяват за беседите, които изнасят гайдата и цимбалът, та чак до баладите и нотите на всеки уличен градски цигулар, защото за селянина те са неговите аркадии и монтемайоровци. После, каква по-голяма развала на народа от домашната лакомия, за която Англия е печално известна в чужбина? Кои ще бъдат назначени за управители на нашето ежедневно гуляйджийство? Какво ще се направи, за да се възпрат множествата, които често посещават онези места, където се продава и подслонява пиянството? Дрехите ни също ще трябва да се обърнат към цензурата на по-трезвомислещи майстори, които да се погрижат за по-малко предизвикателни кройки. Кой ще регулира съвместните разговори на нашата младеж – на мъжете заедно с жените, какъвто е обичаят в тази страна – кой ще определя какво да се обсъжда, какво да се приема и какво – не? Последно, кой ще забрани всяко безделничество, кой ще раздели всяка лоша компания? Тези неща ще ги има – и трябва да ги има; а как те да бъдат най-малко вредни, най-слабо изкушаващи – в това се състои най-дълбоката управляваща мъдрост в една държава. Отделянето от света в атлантически и утопични обществени устройства, които никога не могат да се пригодят за живот, няма да поправи състоянието ни; но [това е възможно с] мъдро управление, защото в този свят на зло, в самата му средина, Бог ни е поставил безизбежно. Това не ще успее да постигне и Платоновата цензура на книгите, която носи със себе си толкова много други видове цензура, защото тя ще направи всички ни и смешни, и отегчени, а и сломени; но [то може да се постигне с] тези неписани или поне неограничаващи закони за добродетелно образование, за духовно и гражданско захранване, които Платон там нарича връзки и сухожилия на държавата, колони и опори на всяка писана наредба; те ще бъдат водещи в такива работи, когато всяка цензура бъде осуетена с лекота. Безнаказаността и небрежността със сигурност са отрова за държавата, но голямата изкусност се състои в това да се различава кога законът трябва да налага ограничение и наказание и в кои неща само убеждаването следва да свърши работа. Ако всяко действие, добро или лошо, на узрял по години човек беше съгласувано с разрешение, предписание или принуда, то какво друго освен [празно] име щеше да бъде добродетелта, каква похвала щеше да се дължи за добрите постъпки, каква благодарност – за това, че човек е умерен, справедлив или въздържан? Мнозина се оплакват от божественото провидение, което търпи Адам да падне – глупави езици! Когато Бог му е дал разум, Той му е дал свобода да избира, защото разумът не е нищо друго освен избиране; иначе той би бил просто един изкуствен Адам, такъв Адам, какъвто има в куклените театри. (…)


(Преводът е извършен по изданието: Ernest Sirluck, ed., Complete Prose Works of John Milton, vol. 2, 1643-1548 (New Haven: Yale University Press, London: Oxford University Press, 1959), 521-570, и осъществен с помощта на стипендия на Център за академични изследвания (www.cas.bg) в рамките на програмата Advanced Academia (октомври 2017/февруари 2018); превод от английски език: Мартин Осиковски. (Вж. предходната част в Християнство и култура, 86 (есен 2013): 37-50; поради по-големия обем на настоящата втора част бележките са ограничени до посочване на библейски препратки; предстои публикация на пълен превод на текста като приложение към отделно монографично изследване без съкращения в справочния апарат под линия).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2018 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org