BG | RU

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ СРЕЩУ ЗАБРАНЕНАТА ЛИТЕРАТУРА. СЛУЧАЯТ НА ОТЕЦ ПЕТЪР ВАСИЛКОВСКИ

година 2018 / брой 136, Момчил Методиев

  

„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание“, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература“ и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент“, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин“ е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.


И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето“ умира от един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално“ да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично“ в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти,. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.


За разлика от Солженицин имената на неговите последователи в България остават сравнително неизвестни. Такъв е и случаят със свещеник Петър Василковски, споменът за когото се пази предимно от хора, които са го познавали и го помнят с добро чувство. За пръв път срещнах неговото име в агентурното досие на Старозагорския митрополит Панкратий, от когото изрично се изисква да проучи и вземе мерки срещу своя свещеник. При едно от посещенията ми в Казанлък срещнах хора, които говориха за Василковски с уважение, но не знаеха подробности за неговата съдба. Потърсих данни за него в архива на Държавна сигурност. Оказа се, че информацията не е голяма – освен кратка преписка отпреди 1944 г. там са запазени материали за неговото интерниране веднага след 1944 г., както и за откритото срещу него Дело за оперативна проверка в началото на 1973 г. Но в хода на проучването стана ясно, че той е бил добре познат в средите на руската емиграция. Споменатата Катрин Лвов-Макаров ми предостави данни от следственото дело, в което присъстват и свидетелските показания на отец Петър Василковски. Други негови познати, Любов Хлебарова и Таня Бонева, които са прекарвали като деца летата си в Казанлъшкия манастир и определят отеца за свой духовен наставник, ми предоставиха негови лични писма и снимки, изпратени до тях.[1] Сведенията за отец Петър Василковски не могат да бъдат наречени подробни, тъй като оставят редица бели полета в неговия житейски път и служение. Но те са достатъчни, за да могат да бъдат очертани основните моменти от неговата биография. Петър Василковски може да не е бил нито сред най-известните, нито сред най-влиятелните свещеници в България. Но случаят му е показателен за съществуването на специфична неофициална или подмолна култура в средите на Българската православна църква от началото на 70-те години, както и за начина, по който държавната машина може да мобилизира цялата си мощ, за да спре разпространението на литература, определяна като опасна и „клеветническа“.


От Подолск до Казанлък: пътят на един беглец от болшевишките гонения


Първите сведения за свещеник Петър Василковски в архива на Държавна сигурност датират отпреди 1944 г., когато свещеникът е проучван по повод заселването му в България. Това става по искане на Дирекцията по изповеданията от 9 декември 1940 г. поради постъпила молба той да бъде „приет на служба под ведомството на Св. Синод“. В отговор, на 20 декември 1940 г. началникът на Околийското управление в Тутракан изпраща сведения с основните биографични данни на свещеника.


В справката се казва, че Петър Захариев Василковски е руснак по произход, роден на 28 юни 1899 г. в с. Премощеница, Подолска губерния. Завършил е Духовна академия и две години е следвал във Физико-математически факултет в Подолск. През 1922 г. е ръкоположен за свещеник в с. Палитанки в същата губерния, откъдето една година по-късно е преместен в Шарград, където служи до 1934 г. През 1934 г. „поради закриване на църквата“ бяга в Бесарабия. Според същото сведение през 1926 г. е осъден на една година затвор „заради публичен диспут с комунистите на религиозна основа“, като присъдата излежава в гр. Ямнал[2]. От тогава до 1934 г. е преследван от комунистите, което е причина да избяга в Бесарабия, където получава назначение в румънска църква. Служи там до превземането на Бесарабия от Съветския съюз през 1939 г., когато се премества в Кюстенджа, Северна Добруджа. След връщането на Южна Добруджа на България и с аргумента, че симпатизира на българите, се обръща с молба да бъде назначен за свещеник в Тутракан, Южна Добруджа. Сведението завършва с кратка характеристика, според която той живее много скромно, издържа се с треби, „запазен е в морално отношение“ и се „ползва с добро име на честен човек, а в политическо отношение е краен антиболшевик“. Като дописник на руски вестници в чужбина е критикувал политическата система, установена в Съветския съюз.[3] (…)


 


[1] Дължа благодарност на Катрин Лвов-Макаров, Любов Хлебарова и Таня Бонева, без които изследователските ми усилия за възстановяване на съдбата на отец Василковски щяха да бъдат напразни, както и на Борис Цацов за предоставените снимки от неговия личен архив.


[2] Всички географски названия са предадени както са записани в делото, макар днес да не могат да бъдат идентифицирани (с изключение на град Подолск в Московска област в Русия и разположения във Виницка област на Украйна Шарград или Шаргород).


[3] АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. СД, а. е. 5809, л. 1-5.


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org