BG | RU

ИЗПОВЕДТА И ДУХОВНОТО РЪКОВОДСТВО В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА: СЪВРЕМЕННИ ВЪПРОСИ ПРЕД ЕДНА МНОГО ДРЕВНА ПРАКТИКА

година 2019 / брой 138, Йов Геча

  

В Православната църква днес се наблюдава голямо разнообразие в практикуването на изповедта. Един наскоро проведен симпозиум[1] дори показа, че е възможно да съществуват разлики в разбирането на изповедта в различните региони. Разликите в практиките на изповедта, които наистина съществуват още от древността, поставят множество въпроси:



  1. Къде се случва изповедта? В църквата или в друга стая? Пред икона или пред Кръста и Евангелието? Каещият се стои ли, или коленичи? Днес в повечето украински енории свещеникът изповядва в църквата, а каещият се често е коленичил. В Гърция е често срещано изповедта да се прави в офис, а каещият се да е седнал.

  2. Кои „опростителни” молитви трябва да бъдат използвани? Откриваме множество такива молитви във византийските евхологии (молитвослови). Някои използват повелително наклонение („Нека Бог ти прости...”; други използват изявително наклонение („Аз ти прощавам и отпускам...”), както например в требника на св. Петър Могила.

  3. Изповедта задължителна ли е? Необходимо ли е да се практикува преди причастие, или трябва да бъде извършвана, когато човек изпитва нужда да изповяда нещо? Дали изповедта е обичайна практика, която се извършва редовно, или е подходяща само за моменти на криза? Дали изповедта е необходимост, или е възможност, момент, в който човек може да почувства Божията благодат? Веднъж в една енория в Западна Европа един свещник накарал възрастен енориаш ‒ грък, да се изповяда. Възрастният мъж бил разярен и казал на свещеника: „Отче, женен съм от повече от петдесет години и никога не съм изневерявал. Нямам какво да изповядам!”.

  4. Колко често трябва да се извършва? Преди всяко причастяване, веднъж на месец, няколко пъти в годината? Има ли канон, който постановява каква да бъде честотата? Трябва ли да се покайваме само веднъж за всеки грях, който сме извършили, или трябва да изповядваме същия грях много пъти? По този повод съществува една известна история, която професорите по пастирско богословие обичат да разказват на студентите си. Веднъж една осемдесетгодишна старица изповядала греха на блудството пред своя свещеник. Тогава той казал: „Вече изповяда този грях пред мен и получи опрощение”. А старицата отвърнала: „Знам, отче, но е толкова приятно да си го припомням!”.

  5. Колко време продължава изповедта? Една минута, три, петнайсет или половин час? Кога трябва да се извършва? Преди Божествената литургия? Вечерта преди Литургията? Независимо от Божествената литургия? Очевидно е, че когато 30 души се струпат на опашка 20 минути преди началото на Литургията, изповедта се превръща повече във формалност, отколкото в тайнство.

  6. На каква възраст се очаква децата да започнат да се изповядват? Как се подготвят? Как го приемат? Дали като задължение, или като нещо, което те сами искат? Веднъж един свещеник посетил много древна църква в Италия като част от поклонническото пътуване със своите ученици от неделното училище. Докато им показвал църквата и им обяснявал различните архитектурни детайли, едно от децата се приближило до него и го попитало: „Отче, дали ще може да чуеш моята изповед в този малък страничен параклис?”.

  7. Очаква ли каещият се свещеникът да му задава въпроси, или той изказва своите грехове, без да бъде приканван? Дали изповедникът трябва да бъде инквизитор, или просто слушател? Един епископ веднъж ми разказа за своя опит като изповедник в манастир близо до Париж. Случило се след дълго

  8. бдение, когато бил много уморен и гладен, но преди да отиде на трапезата и да си почине, трябвало да изповяда една възрастна дама. Тя започнала да повтаря същата изповед, която била изказала и преди. Епископът, който тогава бил млад свещеник, решил да съкрати малко изповедта и прекъснал жената: „Това вече ми го казахте. Има ли нещо друго, което да изповядате?”. А възрастната жена отговорила раздразнена: „Моля ви да не ме прекъсвате. Работата ви е да ме слушате, а не да говорите...”.

  9. Какво е мястото на епитимиите в изповедта? Можем ли днес буквално да прилагаме каноните? Очаква ли каещият се да получи епитимия? Как се разбира това в днешно време?

  10. Дали изповедта е само лична, или може да бъде и обща? Знаем например, че св. Йоан Кронщадски приемал стотици хора за изповед и практикувал общата изповед. Трябва ли изповедта да бъде частна, или публична? Изисква ли личен контакт, или може да бъде извършена чрез пощенска кореспонденция или чрез интернет (имейл)? Има ли опасност с оглед на личния характер на изповедта изповедникът да бъде неправилно обвинен в сексуално насилие? Немалко свещеници днес изслушват изповеди в празна църква или в кабинета си.

  11. Какво означава тайната на изповедта? По времето на Петър Велики в имперска Русия от свещениците се е очаквало да съобщават на властите, ако чуели за заговор срещу държавата. В днешно време дали свещеникът следва да разкрие на полицията случаите на сексуално насилие? Наскоро във Франция един католически епископ беше осъден, че не е издал свой подчинен свещеник, извършил сексуално насилие, въпреки че е научил за това от неговата изповед.

  12. Кой може да изповядва? Всеки свещеник, включително и наскоро ръкоположените, или само онези, на които това служение е специално възложено от епископа? И до днес в Гръцката църква малцина свещеници имат право да изповядват. Тази власт не се получава автоматично при ръкоположението. Свещениците започват да изслушват изповеди едва след като получат специална благословия от своя епископ. В тази връзка следва да бъдат поставени два въпроса: през каква подготовка трябва да премине свещеникът, преди да започне да изповядва? Има ли някакъв надзор над свещениците, които изповядват?

  13. Как избираме духовен отец? Дали е необходимо това да бъде енорийският ни свещеник, или можем да изберем някой друг? Длъжни ли сме да се изповядваме винаги пред един и същ човек, или можем да ходим на изповед при различни свещеници? Спомням си веднъж, когато служих като дякон в една катедрала, как видях хора, наредени на няколко опашки за изповед. Един млад човек от тях ми каза: „Днес трябва да се изповядам бързо. Затова ще отида при този, а не при другия свещеник...”.


 


Три периода в развитието на тайнството Изповед


За да изясним нашето разбиране по въпроса, е необходимо първо да кажем няколко думи за историята на развитието на тайнството Изповед, тъй като според М. Аранц „византийската покайна практика претърпява най-голямо развитие в сравнение с другите църкви”[2]. Следвайки Г. Вагнер, можем да разграничим три периода в развитието на практиката на изповедта.


Първият период е класическият, тясно свързан с каноните на древните събори и на Светите отци. Покайната дисциплина тогава е била насочена основно към тежките грехове: отстъпничество, убийство и прелюбодейство, затова и изповедта е била рядко събитие. В нейното приложение има три момента: изключване от общността на Църквата (отлъчване), период на покаяние (επιτιμία) и накрая, повторното приемане на каещия се в общността на Църквата (помирение). Властта на Църквата, получена от Христос, да връзва и развързва (вж. Мат. 16:19) е била разглеждана именно като власт за отлъчване и след това за повторно приемане в Църквата. Периодът на покаяние (επιτιμία) не е бил разглеждан като наказание, а като лечение, терапия. Бил е период на изпитание, по време на който християнинът трябвало да докаже своето желание да бъде повторно приобщен към общността. Самият период имал четири последователни етапа на включване в общността, което довело до появата на четири категории на каещи се (πρόσκλαυσις, оплакващи; αικρόασις, слушащи; υπόστωσις, покланящи се; ούστασις, присъстващи). Всеки един от тях стоял на различно място в храма и участвал в различни части на богослужението: оплакващите стояли извън вратата на Църквата, слушащите – вътре в нартекса, покланящите се били в кораба на Църквата, но участвали само в Литургията с оглашените (т.е. до края на Литургията на Словото или малко преди Символа на вярата – б. пр.), а присъстващите участвали в цялата Света литургия, но не били причастявани.[3] В началото на този период изповедта била публична, тъй като тя била свързана с отношенията между каещия се и църковната общност.


Вторият период започва с каноничния сборник на Йоан Постник, Константинополски патриарх (582–595). Някои изследователи смятат, че този документ всъщност е от VIII или IX век. Това е сборник от съвети за изповедниците, който им помага да прилагат епитимиите, описани в древните канони, в новите ситуации и в нов контекст: тогава продължителността на изключването от общение била значително намалена и често заменяна от благочестиви дела (поклони, пости и т.н.). По това време изповедта вече се била превърнала в частна и лична, което довело до укрепване на тайната на изповедта. Така се стигнало до създаването на специални последования или „обреди” на изповедта във Византия. Най-старите, запазени до днес, са датирани от X век. Съществуват два основни такива типа последования: презвитерски тип, когато изповедта е изслушвана от ръкоположен свещенослужител, и монашески тип, когато изповедта е изслушвана от неръкоположен монах. Вторият тип е силно повлиян от каноничния сборник на Йоан Постник и изповедта се извършва по много дълъг и подробен въпросник. Това свидетелства, че изповедта в този случай все още е много рядко и значимо събитие в живота на човека. Вероятно преди постъпването в манастир или преди монашеското пострижение послушникът е трябвало да се изповяда и да се разкае за всички грехове в предишния си живот пред своя приемник (αναδεχόμενος), който не било задължително да е свещеник. По този начин властта, приета от Христос да връзва и развързва, преминала към изповедника.[4] Първият тип не бил свързан с разпитване, а напротив, бил изключително литургичен по форма (включващ ектения, Апостол и Евангелие), което свидетелства, че поне отчасти тя е била публична.[5]


Третият период в историята на изповедта е свързан с модерната епоха (започвайки най-рано през XVIII век). Характерното за този период според Г. Вагнер е почти пълното отсъствие на налагането на епитимии.[6] Практиката на изповедта започва да бъде идентифицирана с духовното ръководство, поради което и станала много често събитие в живота на вярващия, като в същото време останала изцяло частна. (…)


 


[1] Благодарен съм за поканата на епископа на Диоклея Калистос да взема участие в симпозиума, посветен на изповедта и духовното ръководство, организиран от Православната църква в Миконос през октомври 2004 г. Представеният текст е резултат от проведените там дискусии.


[2] M. Arranz, „Les prières pénitentielles de la tradition byzantine, 1ère partie,“ OCP 57 (1991), 89.


[3] Виж. 12 канон на св. Григорий Неокесарийски, The Rudder, D. Cummings, ed. (Chicago, 1957), 787.


[4] Св. Симеон Нови Богослов (ХI век) казва: „Преди монасите единствено епископите поради приемственост от апостолите са имали властта да свързват и развързват. Тази важна власт … след това е прехвърлена към избраните хора на Бог, монасите“. Simeon the New Theologian, Letter on Confession, 11, K. Holl, ed. Enthusiasmus und Bussgewalt beim griechischen Mönchtum [Leipzig, 1898], 120). Цитирано по Erickson, Penitential Discipline in the Orthodox Canonical Tradition, 32.


[5] 7 J. Getcha, „Une prière pour ceux qui se confessent d'un Euchologe slave prémoghilien: quelques implications théologiques,“ La prière liturgique. Conférences Saint-Serge. 47e Semaine d'Etudes Liturgiques, A. Triacca & A. Pistoia, ed. (Rome, 2001), 141-43.


[6] Wagner, La discipline pénitentielle dans la tradition orientale, 79-80.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org