BG | RU

КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА ПРЕДИ И СЛЕД ВТОРИЯ ВАТИКАНСКИ СЪБОР

година 2019 / брой 139, Людмил Петров

  

Повече от петдесет години след Втория ватикански събор в католическите среди продължава да няма еднозначна оценка за него. Немалко католици (пре­димно от средите на седевакантистите) смятат този събор за тотално от­стъпление от изконната Традиция[1] на Църквата и дори за „преврат”[2], а други (либерално настроени) с изключително задоволство го обявяват за „радикално скъсване със Средновековието”, „втора Петдесетница” и „епохално обновление на Църквата”. Общото между тези две диаметрално противоположни позиции е, че и двете постулират един напълно „нов католицизъм”, положен върху една нова херменевтика, който рязко се разграничава и дистанцира от предсъборна­та църква. Точно по тези причини във фокуса на моето изследване се поставят следните въпроси: има ли основание да се говори за Католическа църква[3]2 преди и след Втория ватикански събор? Може ли Съборът да бъде прочетен в светлина­та на Традицията и като автентично нейно продължение, или той се явява едно радикално скъсване с нея, без значение от различните оценки на това преломно събитие? Възможно ли е обновяване в рамките на Традицията, или това се явява някакъв нонсенс? Придържала ли се е Римокатолическата църква до Втория ва­тикански събор, еднозначно, към една „ексклузивна еклесиология” и била ли е тя изоставена след него? На тези именно въпроси ще се опитам да дам отговор в настоящата статия.


Радикалните ултраконсервативни католици обявяват документите на Втория ватикански събор като напълно противоречащи на учението на Църквата и очер­таващи една тенденция към догматически и канонически релативизъм, морален и литургичен анархизъм и диктатура на политкоректността. Именно в тях се търси вината за забравата на универсалния учителен авторитет на Римокато­лическата църква, на нейната изначална мисия, подменена с един повърхностен и евтин икуменизъм, и за загубата на нейната идентичност. Мнението на тези консервативно настроени католици е, че според този „нов икуменизъм”[4] осъден от папа Пий ХI в енцикликата Mortalium Animos (от 6 януари 1928 г.), Църквата вече няма врагове, а само братя. Практически вече не се осъжда никой и нищо. Различието в догматите между различните християнски деноминации и другите религии се разбира като нещо относително, а борбата с лъжата и отхвърляне­то на съмнителните учения е напълно безсмислено. Това е и причината – според кардинал Йозеф Ратцингер – „днес широко да се е затвърдил, дори и сред вяр­ващите, образът на Христос, който нищо не изисква, никога не укорява, който приема всичко и всички, който ни одобрява във всичко: точно в противовес на Църквата, доколкото тя все още се стреми да изисква и да налага” (Тесоре 2007: 22). Само преди половин век Ричард Нибур, анализирайки съвременния либе­рален протестантизъм, го беше охарактеризирал като пространство, където „някакъв бог без гняв въвежда човек без грях в царство без съд с помощта на някой си Христос без кръст” (Niebuhr 1938). С нескрито опасение кардинал Рат­цингер констатира, че „Църквата в опита си да избягва противоречията и да търси винаги съгласието, рискува да изпусне „скандала” и „лудостта” на Еванге­лието, които са „солта” и „маята”, необходими на всеки християнин повече от всякога. Пак според него – истинската опасност е в прекаленото приспособя­ване на определени християнски общности към статуквото и преобладаващата идеология на баналността, както и тяхната капитулация пред диктатурата на общото мнение (Тесоре 2007: 18). Църквата обаче не бива да забравя, че винаги има задачата да разследва и да се произнася върху онова, което е вярно, а не върху онова, което е удобно или е изгодно. Ако всички нейни усилия са насоче­ни да избягва конфликти, за да си спести възникването на спорове и смут, ще пострада автентичната й мисия (Тесоре 2007: 25). Именно всички тези неща дават основание на различни седевакантистки общности да твърдят, че Римо­католическата църква е капитулирала пред либералния и протестантски дух на времето.


Либералите модернисти от своя страна настояват на това, че именно Втори­ят ватикански събор прави възможно преминаването от една статична църк­ва, затворена в себе си, към една отворена църква, изпълнена с динамика. От една църква, явяваща се предимно йерархична властова структура, към църква на Божия народ, където „властта следва да се разглежда като служение, а не като инструмент за надмощие”. От църква на закона към църква на любовта. От църква, която издава присъди, към църква, която опрощава и спасява. „Църк­ва – която по думите на папа Франциск – е способна да излезе от собствената си самозатвореност и да отиде в периферията; не само до географската, но и до екзистенциалната граница, където обитава тайната на греха, болката, несправедливостта, религиозното невежество и безразличие, до крайния предел на мислимото”. Афишираните тук претенции от страна на тези модернисти за някакво спасяване и съживяване на Римокатолическата църква едва ли са уместни на фона на несъмнения факт, че Католическата църква е в разцвет преди Втория ватикански събор. Това потвърждава и папа Йоан XXIII, пишейки: „Христовата Църква е все още толкова енергична и жизнена” (Humanæ Salutis, 25 декември 1961).


Преди да се дистанцираме обаче от тези крайни мнения, простиращи се от „осанна” до „разпни го” и да анализираме детайлно определени точки от доку­ментите на Събора, които се явяват знакови за тези две взаимно отричащи се позиции, нека първо да припомним основните цели и задачи на Събора, които ще внесат яснота относно характера и статута на самия Събор, което би ни улеснило при отговора и на поставените в началото въпроси.


На 11 октомври 1962 г. папа Йоан XXIII при откриването на Събора набелязва следните няколко цели: 1. Необходимостта да се запази католическата вяра и тя да се изучава. 2. В нея трябва да се наставлява на един адекватен за съвре­менния човек език, с помощта на учение, „което по своя характер е преиму­ществено пастирско”. 3. Без при това да се прибягва към каквито и да били осъждания. 4. И по тази причина неговото послание да бъде адресирано до всички хора. Папа Павел VI потвърждава целите на своя предшественик: „[II ВС] е едно от най-важните събития, поради това че... той преди всичко е търсил отговор на пастирските нужди и (...) е направил гигантско усилие, за да дос­тигне не само до християните, които все още са отделени от общението със Св. Престол, но и до цялото човешко семейство” (Реч по закриването на Събора, 8 декември 1965 г.).


При изразени подобни намерения не бива да се учудваме, че католическото уче­ние на Събора е: „слабо” (радикален отказ от рестриктивни дефиниции или ос­ъждания – учението на Църквата не се излага вече в апологетична тоналност), двусмислено и либерално по своята форма (превес на икономийното пред акри­вийното говорене и избягване на ясна и точна схоластическа терминология) и едностранчиво (в плановете си да привлече некатолиците). В случая е важно да се отбележи, че разликата между доктриналното и пастирското учение има го­лямо значение за определяне статута на един вселенски събор. Доктриналните вселенски събори са част от тържествения извънреден Магистериум на Църква­та. Чрез тържественото призоваване на Светия Дух всяко доктринално учение на извънредния магистериум е гарантирано непогрешимо. За да може всеки да разбере в какво трябва да вярва, доктриналните учения винаги се изразяват на език, който е ясен, точен и недвусмислен. За да се гарантира, че ученията в доктриналните вселенски събори са верни и не съдържат грешка, тези събори тържествено призовават Светия Дух. Както папа Пий IХ обявява на 12 март 1870 г. по време на Първия ватикански събор: „Вселенският събор се ръководи от Светия Дух (...) единствено чрез импулса на този Божествен Дух, съборът оп­ределя и предлага това, в което трябва да се вярва”. Доктриналните учения са винаги верни. По тази причина всеки католик трябва твърдо да вярва в тях и да ги изповядва. Всъщност всеки, който умишлено отрича някое от непогрешими­те учения на Църквата, действайки съзнателно и по своя воля, се явява еретик и автоматично се отлъчва от Църквата. Пастирските насоки и „учения”, от друга страна, не могат да бъдат преценени като „верни” или „неверни”. Това е така, защото пастирските изявления не се отнасят до всички католици, а са приложими само в областите, където те са пастирски полезни. Пастирските изявления могат да се интерпретират от всеки епископ и да се прилагат спо­ред специфичните културни особености и конкретна ситуация. Формулирането на пастирските изявления задължително трябва да бъде общо и неясно, като се имат предвид разнообразните положения по целия свят, и по тази причина те не могат да бъдат обект на непогрешимост. Всички пастирски изказвания, дори тези на вселенските събори, които отчасти са доктринални, са част от обик­новения църковен магистериум. В резултат на непогрешимостта на Църквата, всяко ново съборно изявление, не трябва да противоречи на учението, което преди това е било преподавано „винаги и навсякъде” в Църквата. Ако „новата” доктрина противоречи на това, което е било преподавано преди, то очевидно не е непогрешимо. Това се потвърждава и от Първия ватикански събор на 18 юли 1870 г.: „Защото Светият Дух е бил обещан на наследниците на Петър не за това, та чрез Неговото Откровение те да могат да разпространяват нови учения, но с Негова помощ те да могат свято да пазят и вярно да излагат Бо­жественото Откровение, получено чрез апостолите, т.е. depositum fidei, залога на вярата” (I ватикански събор, Dz. 1836). Папа Пий VI в енцикликата Auctorum Fide, осъжда събора в Пистоя, изобличавайки хитростта на модернистите да пишат така, че всяко нещо да може да се тълкува по различен начин. Целта на всеки събор – според него – е да изясни по недвусмислен начин доктрината. Папа Пий X осъжда същия този модернистки подход в Paschendi Dominici Gregious. „Абсолютната и неизменна истина – пише папа Пий Х в своята Клетва срещу Модернизма, – проповядвана от апостолите от самото начало, никога не може да е различна или да бъде разбрана по някакъв друг начин (...) затова изцяло от­хвърлям еретичното разбиране, че догмите могат да се развиват и променят, получавайки различно значение от това, което преди това Църквата е изповяд­вала” (The Oath Against Modernism, Pope Pius X – September 1, 1910). Трябва да се различават четири нива на рецепция във Втория ватикански събор, който е автентичен събор (първо ниво), израз на тържественото, но недогматично учение на Църквата (второ ниво), или догматично, доколкото потвърждава догмите на предишните 20 събора (трето ниво), и иновативен – като него­вите нововъведения не могат да бъдат догматични, ако се сблъскват с непре­ходната Традиция на Църквата (четвърто ниво). Архиепископ Феличи, генерален секретар на Събора, при неговото закриване потвърждава, че трябва да преце­ним непогрешимостта на отделните изказвания, направени на Събора, като ги сравняваме с предходното църковно учение. „Трябва да разграничим онези пара­графи и глави, които вече са били предмет на догматични [непогрешими] дефи­ниции, и декларациите, които имат новаторски характер и към които трябва да сме изключителни резервирани” (New Jersey Catholic News, „Ecumenism is a Fraud”, Autumn 1987, p. 2). Папа Павел VI в края на Втория ватикански събор на 7 декем­ври 1965 г. също потвърждава, че Съборът не е правил непогрешими изявления – „Съборът, доколкото беше възможно, не искаше да извежда и определя какъвто и да било доктринален принцип по един екстраординарен догматичен начин”. На 12 януари 1966 г. той също заявява, че: „като се има предвид пастирският характер на Събора, той избягва да провъзгласява по един екстраординарен начин догми, натоварени със знака на непогрешимостта”. И отново по-късно, на 8 март 1972 г., той казва: „това беше една от програмните позиции на Събора – да не дава категорични догматични определения”. Поради всички тези причини ста­тутът и авторитетът на Втория ватикански събор съществено се отличават от всички останали предходни вселенски събори. Този събор не носи знака на непогрешимостта: 1. Нито в качеството си на екстраординарен Магистериум, тъй като той се отказва да дефинира каквото и да било. 2. Нито като ордина­рен вселенски магистериум, тъй като той няма властта да определя, но само да преповтаря това, което всички винаги са вярвали (вж. 6-о правило на Първия ватикански събор). 3. Нито като прост автентичен магистериум, защото цел­та на всяко учителство е свято да пази и с преданост да излага съкрови­щето на вярата (I ватикански събор, Dz. 1836), а не да приема в качеството на католическа доктрина „най-добрите ценности, които са изработени през двете столетия на либерална култура”, дори те да са били предварително „очистени” (Ratzinger 1984: 72; Gaudium et Spes, §§11, 44). (…)


 


[1] Традицията не е текст, а способ за неговото прочитане. Система от фактори, които в една или друга степен обуславят и детерминират нашето познание, нашите ценностни нагласи и поведение. Съвкупност от специфич­ни светогледни конструкции, функциониращи като матрица на нашите възприятия, оценки и действия (Петров 2012: 112).


[2] За главни действащи лица в този преврат се смятат кардиналите Фрингс, Лиенарт, Фардс от т.нар. „Рейнски алианс”, а също и дисидентите Ханс Кюнг, Шилебейкс, Даниелу, Карл Ранер, които се обявяват както против установените от папа Йоан ХХІІІ процедурни правила с цел да придобият контрол над съвещателните комисии на събора, така също и против първоначалните съборни проектодокументи (на брой 72), одобрени от папата (Archbishop Lefebvre, Open Letter to Confused Catholics, 1986). В своето обръщение от 14 февруари 2013 г. до духовенството на Рим папа Бенедикт ХVІ разказва също за този преврат, посочвайки как е бил изфабрикуван един „виртуален събор”, за да узурпира мястото на „истинския събор”, и „как това е създало изключително много бедствия”.


[3] В тази студия изразът „Католическа църква” (КЦ) ще се употребява като синоним на „Римокатолическа църква” (РКЦ).


[4] Този „нов икуменизъм” допуска не само съмолитстване с еретици и разколници, нещо, което е напълно заб­ранено както от Традицията, така и от ККП (Codex iuris canonici) от 1917 – Craig Allan, The Holy Office on Worship with Non-Catholics from 1622 to 1939, Advent/Christmas 2006 https://www.scribd.com/document/210325358/ The-Holy-Office-on-Worship-With-Non-Catholics-Ecumenismo, но и участието на некатолици в някои църковни тайнства.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org