BG | RU

ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕ И БОГОСЛУЖЕНИЕ

година 2019 / брой 140, Александър Шмеман

  

Има много аспекти на идеята за жертвоприношението, но аз бих искал да започна с моя основен интерес, който е богослужението. Това, струва ми се, е в самия център на жертвоприношението и „мястото“, в което всичките му части се обединяват: отказ, принасяне и преобразяване.


На Запад е съществувало противоречие, което се е концентрирало около разглеждането на Евхаристията като жертвоприношение. От едната страна е стояла концепцията, че ако се приеме Христовата Жертва като уникална и пълна, жертвеният аспект на Евхаристията трябва да бъде отречен, а от друга е стояла схоластическата идея, която е дефинирала жертвата единствено в категориите на изкупление и умилостивяване – нещо кърваво, удовлетворяващо божествения гняв или правда. Винаги съм чувствал целия този дебат като погрешен, защото този тип богословие и религия интерпретират жертвата като легалистична трансакция: нужно е умилостивяване, данък на творението, дължим към Твореца; принасяне на най-доброто животно или дори на детето, за да се плати обективно дължимото. Това е перспективата, която смятам, че има не просто нужда от корекция, а от много по-радикално преосмисляне, като се започне от самата природа на жертвата, която е била забравена от богословите и понякога преоткривана при изследването на религиите.


Бих искал да отбележа, на първо място, че жертвопринасянето е онтология. Не е само последствие от нещо друго, а е първостепенно изражение или първо откровение на самия живот; то е духовното съдържание на живота. Където няма пожертване, там няма живот. Жертването е вкоренено в разпознаването на живота като любов: като отдаване – не защото аз искам повече за себе си или за да удовлетворя обективна правда, а защото това е единственият начин да достигна до пълнотата, която е възможна за самия мен.


Така преди жертвоприношението да се превърне в опрощение, репарация или изкупление, то е самото естествено движение на живота. Всичко това откривам в източната Евхаристия, където, преди да стигнем до Кръста, говорим за жертвата на хвалението и за спасението като за връщане към жертвения начин на живот. В опозиция на жертването е консумеризмът: идеята, че всичко ми принадлежи и трябва да го грабна, а самите ние можем да бъдем възстановени от това единствено от сложното движение, което е показано в Евхаристията, където принасяме себе си и сме приети чрез Христовото самоприношение.


Противно на онова, което много изследващи религията и феноменолози твърдят, аз бих казал, че източник на жервтоприношението е не толкова страхът, колкото нуждата от общение в истинския смисъл: причастност – като даване и като споделяне. Част от животното, което ядем, е изгорено и принесено на Бога, което означава, че споделяме храната с Бога и така ставаме единосъщни с Него. Смятам, че това е много по-примитивна идея за жертвоприношението, отколкото която и да било друга идея. Силата на жертвоприношението е в даването, защото даването е живот; той е даване-и-приемане и следователно цялото движение е централно и реципрочно.


Зад голяма част от западната богословска гледна точка стои страх или някакъв лесен свръхоптимизъм, а това е различен духовен климат за нас в източното православие. Много е трудно да се изрази опитът на Източната църква с тези термини. Вземете например цялата традиция на жертвоприношението при Месата: преломеното Тяло, пролятата Кръв. Ние в източното православие виждаме хляба и виното като символизиращи творението; виното е евхаристиен дар не защото прилича на кръв, а защото кръвта е живот и виното е нещо, което весели сърцето на човека.[1] Следователно, когато издигаме към Бога Приношението в началото на Евхаристийното последование, ние все още не сме стигнали до Кръста и Страстите, ние сме просто и радостно възстановени и върнати в онова състояние, в което сме приели живота; хлябът и виното ще се превърнат в моето тяло и моята кръв. Това е основното. Радостта идва, защото в Христос ние сме допуснати до този жертвен живот. Не само даваме, но се и издигаме; няма край на възможността да бъдем издигани.


Не е сякаш няма зло, както някои искат да ни убедят, включително и опасявам се, Теяр дьо Шарден – това е слабостта, която откривам у него. Злото е изключително важно и жертвоприношението има връзка с това, но ние трябва да установим перспектива, в която идеята за жертвоприношението не е редуцирана до изкупване и изплащане за греха. Трябва да се отървем от този тесен поглед и от друга страна, трябва да се отървем и от всякакъв свръхоптимизъм, който настоява, че единственото, което трябва да направим, е да извършваме всяко действие като радостно приношение. Не, в този свят Христос е разпнат, както Паскал казва, злото е действително присъствие и идеята за жертвоприношението е, че със сигурност радостта не може да бъде достигната без страдание, но страданието, изразено при Разпятието, е само по себе си победа. Значимостта на Христовата смърт не е, че смъртта е удовлетворена – тя е промяна на знаците. Но смъртта все още е смърт. Това обясняваме с учението за Христовото слизане в ада.


Цялата перспектива за жертвоприношението зависи от отправната точка. Началото е преди да има грях или зло, то принадлежи на истинския живот. Тогава идва вторият етап: зло, предателство, страдание, смърт. Жертвопринасянето остава там, но придобива нова сила и преминава накрая към третия етап – есхатологичното значение: края на всички неща, изпълването на всички неща в съвършената жертва, перфектното общение, съвършеното единство. Смятам, че всички тези аспекти са съществени: благодарение, общение, отдаване, споделяне, преобразяване. Всички те са нужни, за да се даде тази по-пълна картина. (…)


 


[1] Пс. 103:15. Б. пр.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org