BG | RU

МЪРТВА ПРЕДСТАВА СИ ПРЕДСТАВЕТЕ – раждането на феномена протезна идентичност от духа на творчеството на Самюел Бекет

година 2019 / брой 140, Антоанета Дончева

  

Аз сам съм си направил този живот,


 аз сам говоря за себе си… има някой, които ти говори за теб… сетне втори, трети… после си отиват, един по един млъкват… и гласът продължава, не е техният, те никога не са били там и никога никого не е имало, никой освен тебе, винаги само ти, който ти говори за самия себе си.


 С. Бекет, Неназовимото


В този текст ще се въведе понятието протезна идентичност като ключово за разбирането на релацията „наратив – персонална идентичност“ в творчеството на Бекет. Амбицията за въвеждането на тази концептуална конструкция има за цел да прескочи ограниченията на Бекетовото творчество и да покаже, че авторът илюстрира едно възможно проявление на Аз-а в постмодерната епоха. Изложението ще бъде организирано в две части: в първата ще се дадат кратки характеристики на понятието наративна идентичност през философията на Пол Рикьор и Дан Макадамс, съпоставено с протезната идентичност. Опозицията ще подпомогне изясняването на последната чрез илюстрация на общото и различното между тях. Във втората част ще се дефинира понятието протезна идентичност през текстовете на Бекет. Намерението е да се докаже, че авторът предлага безпрецедентна творческа инвенция, като в същото време запълва съществен пропуск на теоретиците на наративната идентичност, на цялата философия и психология на ХХ в., в чийто център е проблемът за кризата на персоналната идентичност.


Етимологично думата протеза идва от старогръцки – πρόσθεσις/prosthesis – добавяне, приложение, прикрепване, поставяне отпред. В своята обичайна употреба терминът означава изкуствена функционалноподобна човешка част, която замества липсваща или отстранена от тялото такава – нещо, което подпомага и прави живота на човека по-лесен, като възстановява нормалното функциониране на организма, взаимодействайки между тялото и материалния обект, както отвътре, така и отвън.


В книгата си Истината и живописта (La vérité en peinture) Жак Дерида обръща внимание на използването на гръцкия термин parergon/πάρεργον в Критика на способността за съждение на Кант, за да проблематизира понятията граница и рамка. Парергонът, както и рамката на картината, е допълнение – нещо извън творбата, но също така не просто отвън, нито просто отвътре, нито е нещо съществено за нея, но не е и само аксесоар, нe e принадлежащо, но не е и непринадлежащо. Това двусмислено нещо не е просто допълнение към творбата („ergon“), а е наложително поради наличието на определена липса в нея.[1]


Протезната идентичност съдържа в себе си изначалното значение на думата prosthesis, както и цитираните характеристики на Дерида за parergon, но не се изчерпва с тях.


 „Аз съм вътре и вън – изповядва героят на Бекет, – по средата, нещото, което разделя света на две, от едната страна навън, от другата – навътре… имам две лица и никаква плътност… от едната страна е черепът, от другата – светът…“[2]



  1. Наративна идентичност


1.1. Пол Рикьор


Херменевтичният подход към проблема за персоналната идентичност е в основата и на дебата между картезианското cogito и цялата философска традиция след Ницше. В изложението няма да бъдат коментирани идеите и на други видни философи и антрополози по темата като А. Макинтайър, Р. Рорти, Ч. Тейлър и др., които също обвързват персоналната идентичност с наративността, не защото са подценени, а заради опасността от преекспониране и замъгляване на темата.Появилите се през ХХ в. теории за наративната идентичност осцилират между идеята за съществуването на един неоспорим автентичен Аз и пълното отхвърляне на възможното му постигане. Наративната идентичност според Пол Рикьор помага за решаването или поне изясняването на антиномията, като нито предполага, нито напълно отхвърля cogito. В книгите си Самият себе си като някой друг и Време и разказ Рикьор полага цялата проблематика за персоналната идентичност в пряка зависимост от наративността. Силно повлиян от философията на Хайдегер, той твърди, че Аз-ът може да бъде разбран само през наративността и обвързаната с нея темпоралност, защото времето става принадлежащо на субекта само дотолкова, доколкото е артикулирано чрез разказа, а той от своя страна достига пълния си смисъл, превръщайки се в условие за темпоралното самоосъзнаване на Аз-а. Тази теоретична рамка обвързва последните две като неизменни условия за тъждествеността на субекта и неговата връзка със себе си, битието и другите.


Рикьор определя персоналната идентичност не като естествена даденост на съзнанието, а като резултат от опосредствани разкази – наративи, които би трябвало да се разбират като модели на повествователна конфигурация на събития. Персоналната идентичност е наративна идентичност, защото само през разказите Аз-ът може да заяви себе си. Личността, разбирана като персонаж на разказа (на живота си), споделя участта на динамичната идентичност, присъща на разказаната история. (…)


 


[1] J. Derrida, The Truth in Painting, Chicago – London, 1987, p. 9.


[2] С. Бекет, Молой. Малоун умира. Неназовимото, София, 2007, с. 457.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org