BG | RU

КАКВО НЕ СЕ СЛУЧИ НА СЪБИТИЕТО ЗА МИР С ПАПА ФРАНЦИСК В СОФИЯ

година 2019 / брой 141, Петко Вълов

  

Последната среща с участието на папата бе уважена от лидерите на арменската, протестантската, еврейската и мюсюлманската религиозни общности в България, липсваше обаче традиционната и най-голяма общност.


Това не помрачи празника, ние уважаваме становището на БПЦ да не участва в съслужения и да не прави компромиси с вярата. Всъщност събитието не бе съслужение, нито обща молитва, защото дори нямаше общ текст на молитвено послание. Въпреки че ставаше дума само за монотеистични и аврамистични религии, формално бе избегната темата дали те се молят на един и същи Бог. Всяко от вероизповеданията имаше по три минути да изрази желанието си за мир, всеки по своя специфичен начин – кой с песен, кой с молитва, кой със слово. Обща бе единствено темата за мира, подобно на различните камбани в столичния мемориален комплекс от близкото минало – „Знаме на мира”. Ценното е, че тези камбани стоят редом и бият заедно за мир, без някоя от тях да има привилегирована позиция. Мероприятието е толкова изчистено от евентуални несъответствия, че граничи с безобидното. Темата не можеше да бъде разделителна. „Шалом, Салам, Ирини” е мир, по който народите въздишат. Библейски погледнато, това е не просто отсъствие на война, но жизнено условие на живота с Бога. Шалом можем да разбираме като мир, но още повече като спасение. Това е идеалната среда на Царството Божие, когато всички ще имат всичко и нищо не ще липсва на никого. За християнина това е дар на възкръсналия Христос. Православната църква първа се моли за мир, и то на всички служби с възгласа: „О мире всего мира”, така че няма спор по тази обща за религиите тема. Тогава остава единствено нежеланието да се застане редом, нежелание за съвместна инициатива заради самата съвместност. Ние разбираме това. Православните архиереи може би се страхуват да не би тази съвместност да породи изкушение у слабия, който да си каже: ето, те са заедно, значи е все едно от кое вероизповедание си, и без това се молят на един и същи Бог, само дето го наричат с различни имена. Тоест това е страхът от някакъв битов релативизъм, който би могъл да отклони неукрепналия от единствения и истински спасителен кораб. В своята предпазливост те спазват дипломатическото правило, че по-малка грешка е да не направиш нещо (да не участваш), отколкото да направиш грешния ход.


Преди Втория ватиканки събор Католическата църква е отивала и по-далеч – забранявала е влизането в некатолически храмове и брака с некатолици. Това е плод на богословските дисциплини сотириология, христология и еклесиология, изключващи възможността за спасение извън собствената Църква (Extra ecclesia nihil salus). Христос е „пътят и истината и животът”, написани с пълен определителен член. Той е единствената цел и единственият път за нейното достигане. Не става въпрос за по-добрия или по-краткия път. Той е универсалният посредник както на сътворението, така и на спасението, свързани еднозначно. Метафора от времето на светите отци представя Бог Отец, Който с едната си ръка (Христос) моделира, а с другата (Св. Дух) одухотворява. „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан. 1:3). Той е Алфа и Омега (Откр. 1:8). От Кръста Той привлече всички към Себе Си, прости на всички и ставайки жертва на наше място, прегърна и обикна всички. Той иска всички да се спасят и да познаят славата Му. Той е там, където е Христовата църква. Светият Дух е там, където е Христовата църква, по невидим начин Той присъства в светите тайнства, раздавани от светата Църква.


В своята преголяма любов Христос би ли лишил от спасение тези, които не са Го познали не по своя вина? Може ли Светият Дух, Който духа, където Си иска, да бъде затворен само в пределите на собствената Църква? Можем ли да сме сигурни, че имаме изключителни права върху истината, че имаме монопол върху благодатта. От латинската дума за храм (fanum) произлиза и думата фанатизъм – отричането на правото на други мнения, различни от собственото озарение свише. След Втория ватикански събор Католическата църква, без да отрича онова, в което винаги е вярвала, прави стъпка от този ексклузивизъм на спасението към едно отваряне за света, допускайки елементи на спасение и извън Църквата, но не без връзка с нея. Тук ще цитирам т. 3 от декрета Unitatis redintegratio на въпросния събор: „Освен това някои и дори доста от елементите или благата, от чиято съвкупност е изградена и оживотворена самата Църква, могат да съществуват извън видимите граници на Католическата църква – словото Божие, благодатният живот, вярата, надеждата и любовта... Затова, въпреки че вярваме, че не им липсват недостатъци, самите отделени църкви и общности съвсем не са лишени от значение и ценност в тайната на спасението...“. Тоест Църквата само се отказва от думата само. Има семена на истината и извън нея. Бог е винаги по-голям (Deus semper major). Ние, дори и Христови, не можем да Му забраним да действа и извън нашите стени. Спасителят е Той и Той решава кой и как да се спаси. Той винаги е там, където е Христовата църква, но без „само”. Кои сме ние да Му кажем да не спасява извън нашата Църква или да не раздава извън нея благодати? Та нали това бе изкушението на пророк Йона, който ревниво пази спасението за своите и не предупреждава иноверците ниневийци, за да не би някак да повярват на думите Божии, да се покаят и спасят. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org