BG | RU

ХРИСТОС И НИЩО

година 2019 / брой 141, Дейвид Бентли Харт

  

Като модерни хора, доколкото въобще сме модерни, ние вярваме в нищото. Бързам да кажа ‒ нямам предвид, че в нищо не вярваме, а по-скоро, че имаме непоклатима, макар и често несъзнавана вяра в нищото като такова. На него се доверяваме, към него откриваме душата си, върху него проектираме ценностите, по които оценяваме нашия живот. Или казано по друг начин, по-просто и смело, религията ни е един много удобен нихилизъм.


Това може да звучи малко апокалиптично, казано без никакво предупреждение или без да е предхождано от красив увод, но вярвам, че не казвам нищо, което да не е повече от очевидно. Живеем в епоха, в която фундаменталните морални стойности са определяни в масовия случай според абсолютната свобода на личната воля, правото всеки да избира в какво да вярва, да желае, от какво да се нуждае или какво да притежава. В нашата култура най-убедителните примери за човешка свобода са безусловно волунтаристични и по един по-скоро кощунствен и деградиращ начин, Прометееви. Вярваме, че волята е господстваща, защото е безусловна; свободна, защото е спонтанна, и в това се състои висшето благо. А общество, което вярва в това, трябва поне вътрешно да приеме и деликатно да защитава една конкретна морална метафизика: нереалността на всяка „ценност“, която стои над избора, съществуването на каквото и да било трансцендентно Добро, което изисква желанията да са насочени към по-висши цели. Желанието е свободно да предлага, взима, приема или отказва, да иска или да не иска – но не и да се подчинява. Обществото следователно трябва да бъде опазено от намесата на Доброто, или на Бога, за да могат неговите граждани да определят своя живот въз основа на своите избори сред вселена от морално безразлични, но променливи според желанията цели, неограничавани от каквато и да било форми на дълг или ценност (в Америка наричаме това „стена на разделението“[1]). Съответно свободите, които позволяват на човек да купи кувертюри с лавандула, трескаво да зяпа порнография, да стане унитарианец[2], да разпространява реклами на брутално насилие или да унищожи собственото си неродено дете, са еднакво „добри“, защото всички те са израз на неотменимата свобода на избора. Ала, разбира се, ако волята е определяна само и единствено чрез подобни избори, неограничавана от всякакъв предхождащ естествен ред, то тя, сама по себе си, е нищо. И така, в края на модерността всеки от нас, който е в крак с времето, е застанал не пред Бог или боговете, или Доброто отвъд битието, а пред бездна, над която е надвиснал празният безгрешен авторитет на индивидуалната воля, чиито импулси и решения са единственият морален компас.


Това не означава, че като сантиментални варвари, каквито сме, не продължаваме да се позоваваме на морални или религиозни ограничения на нашите действия; никой освен най-демоничните, пропаднали или недоразвити сред нас не желае всъщност да живее в свят, лишен от видими ограничения или гостоприемни убежища. Така човек може да избере да не купи даден автомобил, защото се приема за защитник на околната среда; една жена може да избере да не направи аборт по средата на втория триместър, защото плодът на този етап от своето развитие й се струва напълно развит и тя лично приема за грешка прекратяването на „неговото“ съществуване. Но това само илюстрира вече казаното от мен: приемаме за даденост правото на индивида не само да се подчинява или противопоставя на моралния закон, а да избира кои морални стандарти да възприеме, кои ценности да поддържа, коя благочестива мода да следва и с какви аксесоари.


Дори етиката ни е постижение на волята. Това се отнася и за онези удобно скалъпени духовности – „Ню ейдж“, окултизъм, пантеизъм, „Уикан“[3] или каквото друго се сетите, чрез които много от нас се отклоняват от всекидневната сивота на живота. Тези бутикови богове могат да идват отвсякъде – от местните северноамерикански религии, индийския субконтинент, от някоя древна низина, обгърната в келтски здрач, от лукави търгаши на иначе безполезен кварц, от произволно взети страници от Робърт Грейвс, Олдъс Хъксли, Карл Юнг или от вдъхващия респект стар ариан Джоузеф Камбъл – но тези богове не стъпват на божествени йерархии, а на украсени етажерки, и тяхната основна функция е да предоставят символични репрезентации на по-мечтателните аспекти в характера на своите последователи. Тривиалността на този тип набожност, липсата на догма или дисциплина, нейната склонност да търси своите божества не в долини и пещери, а в сувенирните магазини, доказва, че това не е завръщане към предхристиянския политеизъм. По-скоро това е напълно модерна религия, чиито бурлескови богове не изискват ни почит, ни страх, ни любов, ни вяра; те са нищо повече от маските, носени от същата спонтанност на волята, която е онзи необорим демиург, който господства в епохата и единствен ръководи нейните духове.


Всичко това, най-накрая, ме води към темата ми. „Аз съм Господ, Бог твой“, гласи Първата заповед, „да нямаш други богове, освен Мене“[4]. За Израил това е преди всичко заповед за вярност, чрез която Сам Бог обвързва Своя народ със Себе Си, дори и по-късно тези думи да се превръщат във възвестяване пред народите. За християните обаче тази заповед е дошла чрез и следователно е наразделно свързана с Христос. Като такава тя не е просто забрана за други култове, тя е боен вик, сигнал за атака над античния ред на небесата – обявяване на война на боговете. Целият свят трябвало да бъде евангелизиран и покръстен, всички идоли е трябвало да бъдат унищожени, цялото преклонение да бъде отдавано на Единия Бог, Който в тези последни дни е изпратил Своя Син в света за нашето спасение. Това е бил дълъг и нерядко ужасяващ процес, понякога със страховита цена, заплатена с мъченическа кръв, но без съмнение успешен процес. Храмовете на Зевс и Изида най-накрая били изоставени, пеаните[5] и дитирамбите[6] секнали, олтарите останали без жертви, сибилите замлъкнали и накрая цялата слава, царственост и жестокост на древния свят се подчинили на Христос Покорителя. (…)


 


[1] Има се предвид т.нар. стена на разделението между държавата и Църквата. Б. пр.


[2] Богословско движение, което отрича Троицата, като настоява на единството на Бога. Появява се по време на и след Реформацията, но в своята христология се доближават до арианите. Б. пр.


[3] Окултистко сектантско движение, известно и като съвременен паганизъм, в ритуалите на което се ползват пентаграми, тайни псевдожертвоприношения и други подобни похвати. Б. пр.


[4] Изх. 20:2-3. Б. пр.


[5] От древногръцкото παήων, хорова песен, жанр от древногръцката лирика, в която се възпяват боговете от гръцката митология. Б. пр.


[6] От древногръцкото διθύραμβος, хвалебна песен, жанр на древногръцката хорова лирика, най-често изпълнявана със съпровод в чест на Дионис. Б. пр.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org