BG | RU

КАНОНИЧНОТО ПРАВО КАТО ИЗРАЗ НА ЕКЛИСИОЛОГИЧНОТО СЪЗНАНИЕ НА ЦЪРКВАТА

година 2019 / брой 144, Добромир Димитров

  

Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т.е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология. С други думи, можем да кажем, че то дава критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с преданието на Църквата. От друга страна, то също така дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа кесаревото кесарю, а Божието Богу (Мат. 22:21), или биват противни на този принцип. Тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през вековете.


 Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм. Ясен пример за това имаме в ситуациите, когато юристи, съветници на църковната йерархия, които имат претенции, че познават каноничния свод, но които не познават църковния живот, догматите и литургичното богословие и предание на Църквата, нанасят огромни щети върху църковния живот.[1]


Поради това отговорът какво представлява каноничното право е много по-дълбок и е необходима богословска трезвост и преосмисляне на самото му разбиране като част от системата на правните науки.[2]


Връщането към автентичното разбиране за каноничното (църковното) право е жизненоважно поради факта, че днес, особено в България, поради историческите събития на схизмата от 1872 г., комунистическият период и посттоталитарният период на разкол[3] то е сведено до чист легализъм.


Разбира се, ако говорим за опасностите от изключителната юридизация на каноните, то трябва да се отбележи още, че еклисиологичните критерии на църковното право винаги са били в опасност да бъдат помрачени или по-точно осакатени след великия разкол от 1054 г.


Този процес започва първо в Западната църква, особено след неуспешния опит да се кодифицират древните канони, оригиналните и фалшифицираните текстове, папските були и енциклики чрез работата на адвоката Грациан (XII век, Dekretum Gratiani)[4].


Несполучливият опит за кодификация на каноните е предизвикал трагични последици поради узаконяването на друг тип еклисиология, която е в противоречие с древните канони и която именно папските закони изразявали. Кодификацията повлиява негативно на структурния контекст на каноничното право, но истинският проблем е, че тя е задълбочила и легализирала процеса на институционализиране на Западната църква.[5] Източната църква, за жалост, също бива повлияна от западното схоластично богословие през периода на „вавилонскоя плен”[6] на православното богословие, когато то приема чужди на преданието си западни влияния.[7] Тези западни влияния могат да се открият и в основният херменевтичен труд Църковно право на еп. Никодим Милаш, който и до днес остава фундамент на тази дисциплина в славянските църкви.[8]


С други думи, може да се каже, че през периода на упадък, започнал с унищожаването на Византия, а впоследствие продължил и с латинизацията на Руската църква, каноничното предание на Църквата бива подменено чрез приемането на чуждото западно богословие, което неминуемо започва да влияе и върху еклисиологията и каноните на Източната църква.


Оттук естествено следва и погрешната подмяна на православната еклисиология, самата тя започнала да приема чужди и неавтентични форми на клерикална структура, водена от принципа на субординация (заложен в Римската църква чрез учението за filioque). Всичко това води до печалния резултат, че Църквата престава да се преживява като тяло Христово (1 Кор. 12:27), съзиждащо се в св. Евхаристия със своите различни служения в него, които се допълват и не могат да съществуват едно без друго[9], а се превръща главно в институция със своя вътрешна затворена структура и свой автономен живот, регулиран от точно определени правила и норми. Такова разбиране за еклесиологията, следващо „грешката” на Грациан, налага необходимостта от регулирането на правовите норми и в Източната църква, като този вид еклисиология, който може да бъде наречен секуларно-институционална еклисиология, естествено потвърждава легалистичното отношение към каноните, по които самата тя съществува.[10] Този вид институционализъм на Църквата съществува и днес както на Запад, така и на Изток, и именно чрез него можем да обясним по-голямата част от големите конфликти в близкото минало – както конфликта между Московската и Украинската църква (следователно и намесата на Константинопол в него), така и отказа да се съберат всички православни поместни църкви на събора в Крит, за да бъдат решени наболелите въпроси най-вече от областта на каноничното право.


Проблемът би бил по-лесно разрешим, ако се преоткрие автентичната еклисиология на Църквата поради факта, че в нея харизматичното и институционалното са в синергия.[11] И ако правилата изразяват еклисиологията, това е така, защото йерархическите служения, които те регулират, са въплъщение на христологията в Църквата. По този начин става ясно, че догматически неправилната христология няма как да породи правилна еклисиология, формулираща автентични правила, и обратното.[12]  (...)


 


[1] Катастрофален пример беше поводът за разкол в БПЦ, при който чрез правни, а не канонични норми се твърдеше, че патриарх Максим не е легитимен. Вж. Минчев, К. Разколът в Българската православна църква <https://www.pravoslavie.bg/История/разколът-в-българската-православна-ц> (23.09.2019).


[2] В България традицията на църковното право е окончателно прекъсната след деветосептемврийския преврат през 1944 г., като то спира да бъде преподавано в юридическите факултети на държавните университети и се изучава единствено като теоретичен предмет в Духовната академия.


[3] Разколът в БПЦ е прекратен чрез поправки в закона на вероизповеданието при правителството на Симеон Сакскобургготски (2003 г.), но окончателно завършва след отхвърлянето на основните искания на разколниците от Европейския съд по правата на човека на 16 септември 2010 г. (<http://panorthodox.blog.bg>).


[4] Decretum на Грациан или Concordia discordantium Canonum (в някои ръкописи: Concordantia discordantium Canonum) е колекция от канонични текстове, събрани и написани през XII век като юридически сборник от адвоката Грациан. Тя е първата част от правния сборник от шест правни текста, известен като Corpus Juris Canonici. Декретът на Грациан запазва правната си сила в Римокатолическата църква до Петдесетница 1918 г., когато излиза ревизираният кодекс по каноническо право (Codex Juris Canonici), влязло в сила при папа Бенедикт XV на 27 май 1917 г.


[5] Вж. Фидас, Вл. Канонско право, Београд, 2001, 6.


[6] Според аналогията на отец Георгий Флоровски Вж. Флоровски, Г. Пути русского богословия. Париж, 1983 (трето издание), 92; 84-98; 102-106.


[7] Начало на агресивната латинизация на православното богословие е дадено по времето на Киевския митрополит Петър Могила (1596–1647) чрез основаната от него през 1633 г. латино-полска богословска школа в Киев. Чрез латинските професори западните схоластични учения проникват изключително бързо и метаморфизират православното богословие, що се отнася до каноничното право и литургичната практика. За съжаление последиците на тази латинизация са видими и до днес. Вж. Д. Димитров. Схоластичните западни влияния върху Православното богословие през XVII–XVIII век и отраженията им върху евхаристийната практика на Изток // Християнство и култура, бр. 10 (117), С., 2016. с. 5-16.


[8] Милаш, еп. Никодим. Църковно право. С., 1904.


[9] Както е изразено и в древната христологична еклисиология на св. ап. Павел. Вж. Евтич, еп. Афанасий. Екклесиология Апостола Павла. Москва, 2009, 34-38.


[10] Структурата на Църквата не може да бъде секуларно-йерархична, тъй като тя е структура на обърнатата пирамида поради кенотичния характер на йерархическите служения (ср. Мат. 20:26-28). Вж. свидетелството на архим. Софроний Сахаров. Старец Силуан, С., 2008, с. 268-269.


[11] Различните харизми са нужни за функционирането на Църквата, като това ги прави същевременно и йерархически служения. Всяко противопоставяне на харизматичното срещу институционалнато би довело до крайности, чрез които неминуемо ще бъде помрачено учението.


[12] Еп. Атанасий (Йевтич) ясно свидетелства, че еклисиологията винаги е продължение на христологията, с други думи, еклисиологията е самата христология заедно със сотириологията. Вж. Jевтић, еп. Ат. Православлье и екуменизм, Београд, 2005, 181–185.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org