BG | RU

СТРАДАНИЕТО НА ДЕЦАТА КАТО АБСОЛЮТНО ЗЛО

година 2019 / брой 144, Марсел Конш

  

 I


Според Достоевски за всяка теодицея трябва да съдим по способността й да даде оправдание за страданията на децата. Ала не са ли те неоправдани по природа?


Изправено пред безброй човешки страдания, състраданието изглежда жалко. Трудно е да се „осъществи“ страданието на другите. Работата опира не само до липсата на въображение, бихме могли да направим усилие и да си го представим; но усилието в случая би дало по-скоро обратен ефект, би изсушило душата. Въображението не е нищо друго освен заимстваща сила. Другаде, в дълбините на личността, се взема решението. Откритост или затваряне: съпричастни сме или не. Всеки, бидейки себе си, в сферата на собствените си интереси, съществува около и отвъд себе си, в една или друга степен. Душата (ако разбираме под нея онова, чрез което азът чувства другите същества, другите азове, усеща света, получавайки за него непонятийно, нямо познание) има своите развлечения и помрачения, своите зависимости и досади, но и своите откровения. Моментите, когато можем да „измерим“ страданието на децата, са наистина редки, нямаме време за подготовка. Става дума за нечувани страдания: тези на децата мъченици, изтезавани, горени живи – без значение дали са жертви на хора, случайности или природни стихии.


Защо привилегироваме страданията на децата? Нима възрастните са пощадени от подобни жестокости? И все пак има една коренна разлика (макар че неусетно детето пораства). Възрастният избира позиция, която му позволява да се дистанцира от страданието си. Той се „перчи“ пред болката („гордостта компенсира и побеждава всички наши недостатъци“, заявява Паскал, фрагмент 405)[1] или я „понася“ спокойно, „търпи“ я, бунтувайки се, наслаждава й се, „отдава й се“ безнадеждно, пренебрегва я, „откъсва се“ от нея, „приема“ я с радост. С други думи, възрастният разполага с цяло ветрило от възможни нагласи. Болката го приучава да си търси убежища. Всичко му е от помощ: идеята, която има за себе си, грижата за другите, мисълта за Бога, дори тревогите и моралните терзания (изместващи центъра на тежестта на болката) и най-вече – осъзнаването на причините. Открива му се вътрешно поле и свобода на действията, позволяващи му да реши какво „поведение“ да заеме спрямо болката, доколкото тя вече му се явява като нещо ясно очертано и чуждо. Знаейки, че е жертва на обстоятелствата или на други хора, възрастният я разбира и чрез позицията, която заема спрямо нейната причина, той я „уталожва“. Така над първичната болезнена афективност се надгражда втора афективност, която я надмогва, прави я поносима.


Но нека се спрем на детето. При него болката удря с пълен размах. Лишено от подкрепата, която дават горделивостта, ненавистта, разбирането, вярата, то е изцяло открито за болката. Детето не се отдава на болката, то й е предоставено, изоставено. Неумеещо да „заобикаля“ болката, то може само да я избяга; ала колкото повече бяга от нея, толкова повече тя го застига. Възрастният винаги държи в запас някаква тайна и никога не е напълно жалък. Докато детето, което страда – голо, обезоръжено, зависимо, доверчиво, изумено – винаги буди жалост. То е свикнало да бъде предпазвано от злото чрез любовта, от която се чувства защитено, както и трудностите му благодатно да се разрешават, затова болката го поразява ненадейно. Детето още не е познало спънки извън майчината орбита, не е изпадало в самота, изоставено от всички, не се е изправяло само на крака, не се е раждало наново като егоист и потаен човек, като волеви и свободен индивид, творец на самия себе си. Неговият център е вън от самото него и обзето от болка, то не знае как да й отговори. Да приеме сблъсъка лице в лице с нея, би означавало да я впише в граници, да й наложи предел. Напротив, то се оставя да бъде погълнато от нея като от безпределност.


Страданието има ли смисъл? Дори ако тежките болки, изпитвани от възрастния, му се струват неоправдани, безполезни и жестоки, все пак те може би имат смисъл. Или поне не е морално неприемливо да се мисли така. В човешката душа има едно пламъче, което никакво страдание не може да потуши: свободата. И това е достатъчно. Благодарение на нея винаги съществува възможност дори най-прекомерното страдание да придобие за нас смисъл. Не е забранено да се мисли, че страданието има и за Бога някакъв смисъл. Възможно е то понякога да дава на човека шанс, превръщайки го в нищо, без обаче да го откъсва от света, без да го сведе само до него самия, до мъничкото му късче вечност. (…)


 


[1] Блез Паскал, Мисли, София, „Наука и изкуство“, 1987 г., с. 182, превод Лилия и Анна Сталеви.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org