BG | RU

АЛФАТА И ОМЕГАТА НА ПАРИЖКИЯ ЕКЗАРХАТ

година 2019 / брой 145, Ангел Величков

  

 


В агония загива една от най-жизнените епархии в най-новата история на Православната църква: Архиепископията на руските православни енории в Западна Европа, битувала цели 90 години под каноничната защита на Вселенската патриаршия.


Кое е особеното и уникалното в този диоцез в сравнение с много други по света, по-големи, по-богати и по-добре устроени?


За да разберем в дълбочина духовното значение на Парижката архиепископия, трябва да започнем от друго основополагащо събитие, бележещо църковната история в началото на XX век:


Московският събор 1917–1918,


както е известен съдбовният Поместен събор на Руската православна църква в самото начало на кървавата болшевишка революция.


Нека го разгледаме накратко в по-широк исторически контекст. А той наистина е драматичен.


С изключение на Русия, практически цялото православие, обхващащо Балканския полуостров, Близкия изток и Северна Африка, в края на XIX век вече четири столетия чезне в мрака на османското политическо владичество. Някои от древните патриаршии са унищожени, а други са контролирани от ислямската империя. Бляскавият Константинопол е вече Истанбул – мегаполис от съвсем друг, азиатски тип, където православието е само част от ориенталската „екзотика“. Духовният живот е затруднен, а когато започва да се пробужда, попада под изкушенията на етнофилетизма.


Но да не мислим, че православието процъфтява безпрепятствено в Русия – единствената православна държава, останала политически независима. Църквата в нея преминава през други немалки изпитания. Старообрядческият разкол и схоластичните влияния в руското академично богословие след XVI век са само част от бедите. Руската църква попада под имперския политически натиск, когато църковната реформа на Петър I през 1721 г. я „обезглавява“, унищожавайки патриаршията и въвеждайки т.нар. синодално управление.


Така че в началото на ХІХ век в православието почти не е останало напълно здраво място. И все пак Църквата в Русия съумява да се възползва от политическата си свобода и относителното благоденствие в империята. Протичат и редица оздравителни процеси, бележещи втората половина на XIX век с подема на руското монашество, възраждането на духовното старчество, литургическото обновление, връщането на богословието към светоотеческите извори, отърсването на иконографията от кича и обръщането й отново към древните духовни образци. Църквата успява да възпита високообразовани, енциклопедични личности и просветлени умове, които преодоляват интелектуалните съблазни на своето време и изграждат една достойна църковна „интелигенция“, способна на висока полемика със светския рационализъм.


Политически обаче нещата се влошават. В началото на двайсетото столетие се задават кризи, революции, Първата световна война. През 1917 болшевишкият преврат слага край на православната империя и разбира се, на църковната свобода.


По Божи промисъл именно в тази година, заедно с началото на масови гонения, е свикан съдбовният Московски събор. Империята рухва, а Църквата се обновява. Царското семейство върви към смъртта, а патриаршията се възстановява и поставя своя изповедник и светител патриарх Тихон. Този събор успява в последния момент да обобщи, скрепи и узакони най-добрите постижения в църковното обновление. Не само духовните и богословските: той изцелява Руската църква и от еклезиологическите недъзи. Освен възстановяването на патриаршията, се издига и ролята на енорията като градивна клетка на Христовата църква, полага се основата на църковни устави, урегулиращи практическия живот на енориите според принципите на съборността, възвръща се значимостта на божия народ – мирянството, „царското свещенство“ – в управлението на Църквата.


Вероятно е промислително и това, че Съборът устоява на болшевишкото настъпление, осъжда терора и безбожната власт, довежда докрай своята работа, утвърждава и издава своите постановления. Но не успява да ги приложи на дело. Революцията попречва. Църковният живот в страната бързо е скован от такава криза и гонения, че всички усилия на Църквата през следващите десетилетия са насочени единствено към оцеляването, доколкото и както обстоятелствата позволяват.


Промислително, защото изглежда, че решенията на този необичаен събор е трябвало по неведоми пътища, като едно общо наследство, да станат достояние на целия съвременен православен свят – не като буквално изпълнение, понякога напълно неподозирано – но като обновена църковна атмосфера, отърсване от лоши натрупвания през вековете. Трябвало е, на прага на модерните предизвикателства, Църквата да оздрави своето устройство, да си спомни за духа на апостолските времена и отново да го въплъти в съвремието. (…)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2019 hkultura.bg Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org