BG | RU

БОРИС ДЕНЕВ И ИЗКУСТВОТО МУ, ПОСВЕТЕНО НА ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА

година 2019 / брой 146, Антон Стайков

  

 


Борис Денев (1883–1969) се вписва лесно в категориите „пейзажист”, „военен художник”, „баталист”, но досега работата му в жанра, дефиниран като „религиозно изкуство” (sacred art), остава встрани от интереса на изследователите. За него тази територия е част от цялостните му занимания с рисунка и живопис. В архивите на семейството, щедро завещани на СБХ от дъщеря му Славка Денева през 1983 г., намираме много творби, в които религията и вярата в по-общ смисъл присъстват равноправно в самостоятелни творби заедно с останалото му творчество. В спомените му, а и в публикуваните есета се срещат препратки към библейски и евангелски текстове, като Денев прави това с ясна ангажираност към проблемите на съвременността и с желанието да ги поясни понятно и картинно.


Любопитството на Борис Денев да проникне в тайните на природата, на гледането и виждането (написва три тома, посветени на перспективата), на летенето (прелита няколко метра с построени от него криле като същински Икар), на музиката (конструира музикалните инструменти на „Бръмбазъците“ и свири на всеки един от тях) е наистина ренесансово.


По време на Балканскaтa, Междусъюзническата, Първата световна война, а и в участието си в мирното освобождаване на Добруджа през 1940 г. военният художник Борис Денев рисува отблизо придвижването на армиите и реалните военни действия, преживява заедно с войниците очакването и мислите за смъртта преди битка. В записките във военните му тетрадки и в рисунките, трескаво следващи възторга на българската армия, славните битки, преходите в калта с убитите тела на хора и коне, на войници в очакване на боя се разчитат емоциите на художника в полето на преходността, краткостта на земното битие, мимолетното. В ескиза „Молитва пред боя“ (1919 г., ХГ – Плевен) войниците са слeти в обща маса, без лица, само жестът на благославящия ги отец събира символиката на саможертвата и вярата в победата. Една от последните големи композиции на Борис Денев е пак „Война“ (Резервата настъпва в походна колона), получила контрактация от СБХ през 1961 г., но за негово огорчение отказана по-късно, защото комисията не одобрява крайния резултат. В тази картина няма победен патос, покрити с плащове войници газят в калта, сякаш без цел. От емоцията на тази картина можем да разберем и защо през 1925 г. Борис Денев напуска престижната длъжност „щатен военен художник“ – защото го принуждават да рисува официални парадни картини, а на него са близки до сърцето сюжетите, в които герои са обикновените войници.


Една от темите, които Денев разработва с микеланджеловски патос, е „Адамити“. Вероятно има значение и това, че адамитството е свързано с историята на родното му Велико Търново. А допълнителна причина за поемане на такова творческо предизвикателство виждаме в многото ескизи за тази недовършена, сложна и като движение, и като енергия композиция. Там множеството голи тела в екстаз са освободени от дрехите, сякаш освободени и от веригите на греха. Докато следва в академията в Мюнхен, Денев е възпитал усет към детайла, но и към експресивността на човешките тела. Преплетените тела в „Адамити“ са като един организъм с общо съзнание.


Като дете Борис Денев се възхищава на цветовете като награда свише. В патриархалния дом до брега на Янтра висят домашни икони, които той съхранява цял живот въпреки превратностите по време на атеистичния комунизъм, когато семейството е лишено от по-голямата част от дома си на улица „Шипка“ 18 в София. От непубликувани редове в автобиографията му можем да надникнем в неговото детство: „Безкрайно бе щастието ми, когато попадна на мое разположение един „Закон Божи“, стар учебник, останал навярно от братята или сестрите ми. Картинките в тоя „Закон Божи“ бяха големи, изразителни и ме изпълваха с благоговение. Върху тия картинки задоволих за първи път жаждата си към багрите. Как да оцветявам картинките, научих от брат си. Бай Алеко бояджията ни даваше малки парченца от някакво дръвче или коренче, което издаваше една особена миризма и което наричахме „жълтичав“. Като търкахме жълтичав по книгата, той оставяше наситена жълта боя. Така, изпълнен от блаженство, боядисвах ореолите на светците в Закона Божи. Ореолите почваха да греят като слънце... Миризмата от жълтичава, дъхът от печатната книга и светостта на изображенията ме привеждаха в някакъв художествен екстаз, какъвто никога по-късно не съм изпитвал“[1].


Още като млад учител, само на 23 години, Денев пише в своя реферат за обучение по рисуване за деца, че целта на рисуването, както и на всяко изкуство, е да облагороди сърцето на човека. Той поставя задачи за децата – да упражняват уменията си и техническите сръчности, но преди всичко подчертава идеите си за формиране на детето, което трябва да изпитва и възпитава в душата си чувство на чистота, ред, любов към красивото, хармоничното, естественото и възвишеното... и любов към природата. (…)


 


 


 


[1] Архив на ПИБ в СБХ.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org