BG | RU

ПАРАДИГМАТА НА ПРЕВОДА

година 2020 / брой 148, Пол Рикьор

  

 


Лекция, изнесена във Факултета по протестантска теология в Париж, октомври 1998 г.


Към проблема за превода може да се подходи по два начина, ако се вгледаме по различен начин в самия термин. От една страна, може да се говори за превода, разбран в тесния смисъл на думата, имайки предвид прехвърлянето на словесното съобщение от един език на друг. От друга страна, преводът в по-широк смисъл може да стане синоним на опитите за осмисляне и тълкуване на текста в рамките на един и същ роден език.


И едното, и другото разбиране на превода има равно право на съществуване. Антоан Берман[1] в труда си Опит за навлизане в чуждия език изследва първия подход, изхождайки от този неопровержим факт, че в света съществуват множество различни езици. Джордж Стайнър в книгата си След Вавилон[2] разработва втория принцип, подкрепяйки разсъжденията си с универсалната формула: „Да разбереш, означава да преведеш“. Ще започна с първия подход, издигащ на преден план отношението „свое-чуждо“, след което ще премина към втория, за да анализирам сложността и парадоксите, възникващи при превода от един език на друг.


И така, нека тръгнем от това, че има множество езици и че те се различават един от друг. И тутакси трябва да отбележим: потребността от превод се обяснява тъкмо с факта, че хората разговарят на различни езици. Ала самото възникване на многообразието от езици (терминът е заимстван от Вилхелм Хумболт) изглежда доста тайнствено. Всъщност защо в света има толкова много езици? Те са поне 5000–6000 според пресмятанията на етнолозите. Теорията на Дарвин за еволюцията, с нейния механизъм на приспособяване към околната среда, в дадения случай не обяснява нищо, тъй като прекомерното количество езици не носи полза на човечеството, а напротив, му вреди. Така например, ако разгледаме ситуация дори в рамките на една лингвистична група, лесно ще забележим, че качеството на езиковия обмен в нейните предели зависи от степента на развитието на своя, на „родния“ език. Що се отнася до равнището на международните контакти, тук всяко „езиково разточителство“ (по израза на Стайнър) става ненужно и само пречи на взаимното разбиране.


Впрочем основната загадка не е в това. Не толкова тайнствени са причините, поради които на хората им е трудно да общуват помежду си (библейският разказ за вавилонското стълпотворение ясно излага историята на „смешението“ на езиците и на тяхното „разпръсване“ в географски план), колкото това, че въпреки пречките взаимното разбиране между хората, говорещи на различни езици, все пак съществува.


Обърнете внимание на този важен факт: езикът е универсално явление („всички хора разговарят помежду си“). В това се състои и проявлението на едно от особените свойства на човечеството, подобно на уменията му да ползва инструменти, да създава институции и да погребва мъртвите си. Под език ние разбираме употребата на знаци, които, без да бъдат предмети или явления, се приравняват към тях условно; езикът е обмен на знаци. Езикът играе водеща роля в саморазвитието на дадена езикова общност.


Ала ето в какво се крие противоречието. Основополагащите качества на езика, за които стана дума по-горе, тоест неговата всеобщност и универсалност като средства за общуване, непрекъснато заплашват собственото му развитие в отделните, локални езици; тезата за универсалността на езика се опровергава от факта на неговата раздробеност и множеството му проявления. Оттук възникват и различни версии за първопричината на смешението и разпръсването на езиците – отначало на равнището на мита, а сетне и във философията на езика. Така например митът за вавилонското стълпотворение, прекалено кратък и неясен в литературната си версия, навява мечти за завръщане към предполагаемия праезик – изгубения райски език, който е в състояние да ни изведе от лабиринта. От друга страна, този мит представя смесването-разпръсването на езиците като непоправима световна катастрофа. По-нататък аз ще предложа друг, по-благосклонен поглед на ситуацията на човечеството в това отношение.


Искам да обърна внимание и на още едно обстоятелство, което въпреки всичко не трябва да прикрива факта за многообразието на езиците. Важно е да се помни, че преводът е съществувал винаги. Професионалните преводачи дори са предшествали пътешествениците, търговците, посланиците и шпионите, сред които мнозина са говорели на два или повече езика; във всички времена са се срещали полиглоти. Тук ние стигаме до още една особеност на езика, която е също толкова забележителна, колкото и прискърбното му несъвършенство като средство за общуване, а именно: щом преводът съществува, можем да предположим, че у всеки човек съществува способност за овладяването на чужди езици. Което на свой ред ни отвежда към някои скрити качества на езика, свързани с разговорната практика. Ще продължим тази тема, когато стигнем до превода в границите на един и същи език.


И така, езиците се различават помежду си, но хората могат освен своя роден език да изучават и чужди езици. Този прост факт е послужил за основа на множество мисловни построения, които в края на краищата се свеждат до следната мрачна алтернатива. Едни предполагат, че различните езици са съвършено разнородни и преводът от един език на друг е априори абсолютно непостижим. Други предполагат, че преводът е теоретично възможен само благодарение на някаква обща за всички езици първооснова. Второто предположение на свой ред ни отвежда към нова дилема: или трябва да се върнем наново към тази първооснова и това предполага задълбочено търсене на праезика; или тази първооснова трябва да се възстанови по пътя на логиката, което на практика поставя пред лингвистите задачата за създаването на нов, универсален език. Ала какъвто и език да е в първоосновата – праезик или нов универсален език – той трябва да бъде представен в цялата пълнота на своята фонетика, лексика, синтаксис, реторика. (...)


 


[1] Антоан Берман (1942–1991) – френски теоретик на превода, преводач от испански и немски език. Б.пр.


[2] Джордж Стайнър (1929–2020) – философ, критик на културата, професор по сравнително литературознание в Кеймбридж. Книгата му След Вавилон. Аспекти на езика и превода е публикувана през 2014 г. на български език от ИК „Изток-Запад“ в превод на Елена Филипова. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org