BG | RU

ВРЕМЕТО КАТО КОВЧЕГ (АТОНСКИ ДНЕВНИК, 2014 Г.)

година 2020 / брой 148, Джонатан Дън

  

 


 


(Пролет 2014)


На св. Андрей, на първия от апостолите, на първия пристъпил


Ден първи


Урануполи


Осем месеца, откакто посетих Света гора за първи път в компанията на Емилиян, Спас и Съни. Сега съм в Урануполи, отправната точка за Атон, отново с Емилиян и друг съдия от София, Емил, който идва за първи път. Чудя се какво очаква – или може би няма очаквания, не мисли за утре, още няма опит от Света гора и не знае какво влияние ще има върху него. Много често онова, което предвиждаме и което реално се случва, са съвсем различни неща. Обикновено страховете ни са по-лоши и възприятията погрешни. И случилото се се оказва едновременно естествено и необичайно – обикновени хора на обикновено място край морето правят необикновени неща. Картата на Атон се състои от двадесет точки, двадесетте манастира, но освен тях има също скитове, килии, сгради – цял живот няма да ти стигне да обиколиш всичките тези места. Но дори и да не е така, едва пристъпил до края, ще трябва да започнеш отначало, за да видиш всичко с нови очи. Това е красотата на ученето, на този живот. Преди да тръгнем от София сутринта, Емилиян ми разказа история от последното си посещение в българския манастир. Как, когато отишъл да налее вода за столовата, без да забележи, вдигнал такъв шум, докато пускал чешмата и пълнел каната, че привлякъл вниманието на един монах, който му казал: „Представи си, ако всички правехме толкова шум, каква олелия щеше да е. Трябва да славим Бога, той дава водата, ние сме само негови инструменти”. Споменавайки за инструменти, ще пропусна урока си по китара днес. Напоследък изпитвах удоволствие от това да акомпанирам, да бъда втора китара, да осигурявам фона. Дълбоките, едва доловими ноти на баса са така богати, така жизнени, така колоритни. Като маковете в ярко, почти заслепяващо червено или прещипа с жълтите си цветове, или безбройните розови и сини цветя покрай пътя към Урануполи. Където, без да искам, уплаших улична котка, търсеща храна в боклукчийска кофа, и където гърците успяваха да превърнат и най-малкото кътче земя в малък рай.


Ден втори


Урануполи – Манастирът Великата Лавра


Загледан напред. На кораба. Под акомпанимента от крясъци на чайки. И мърморене на хора. Шумолене. Като на сухи листа. Чайките летят с темпото на кораба. В очакване на разговор или просто храна. Чудя се какво виждат в нас, в тази група от синьо, сиво, черно-облечени мъже. Някои птици се вият нагоре-надолу във вълнуващо очакване. Други са сякаш неподвижни като скала, като носова фигура, макар корабът да се движи, така че въобще не са застинали. Само изглеждат така. Ветровито е, начупени вълни, но корабът няма нищо против и от време на време бълва черен дим. Оригва се. Извинете. Насочваме се на юг, към западната част на полуострова, Урануполи зад нас вляво, отдясно Амулиани, в чиито блестящи сини води плувахме две лета назад, скачайки от немска яхта, която ни отведе да видим манастирите от морето, без да спираме на сушата. Дъждобраните плющяха на вятъра като знамена. Бях видял много сърби и руснаци – едри мъже, по-разумно е да сте приятели. Чайките се смеят на шегата ми. Поне има някой с чувство за хумор на борда на „Аксион Естин“ тази сутрин. Подреждат се в линия, четат мислите ни, телеграфират ги помежду си и с вятъра, и отново се изгубват. Мислите, казват отците, трябва да се контролират, за да живеем свят живот, живот, достоен за задачата, която ни е поверена: да се очистим, да се подготвим за Христос. Музикантите умеят да се контролират, те са дисциплинирани. Упражняват се всеки ден, свирят регулярно премерени тонове, без да ги оставят извън контрол, без да изпускат нота, така че струната да вибрира шумно, безполезно. Те са чисти в интерпретацията си и за период от време влизат в друга реалност. За двадесет-тридесет минути може би нямат различни мисли от извивката на музиката в душите си, в пещерата на сърцата си – дом на толкова много чувства, толкова много вярвания, толкова много неизречени копнежи, отекващи в този малък мускул, изпомпващ кръв. Чайките са като петолиние, пет линии от музика, от ми до до (пета позиция). Душата се издига все по-високо в непознатото, корабът се спуска все по-нататък покрай полуострова, оставя назад жената, изправена на кея, в застинало сбогуване.


Манастирът Великата Лавра


Краят на деня е. Някои от монасите са навън в мекото време и говорят с поклонниците. Бяхме пристигнали във Великата Лавра, първия манастир в йерархията, основан през 963 г. от св. Атанасий Атонски: типичното оградено със стени място; огромна църква, католикон, с красиви фрески от Теофан Критски, смътно видими на светлината от свещите; спалното помещение на отсрещната страна; и една по-малка църква. Останалата част от ограждението е строителна площадка, много работа кипи и тепърва предстои. Тук-там разхвърляни пристройки и култивирани градини, предимно маслини и портокали. Имахме тежък ден. Взехме минибус от пристанището Дафни до административната столица на Атон – Кариес. Пътят на места бе павиран, на места с бетон, на места черен, минахме през красива широколистна гора и оттатък билото, което разсича полуострова като гръбнак. Минибусът пристигна на малък площад в столицата, приличен на арена, десет минибуса пръхтяха като бикове, готови да се втурнат веднага щом като се събереше необходимият брой пътници. Шофьорите са запознати с маршрута, карат бързо, но знаят къде да намалят заради дупка или течащ поток. Пътуването от Кариес до Великата Лавра, която се намира в югоизточния ъгъл на полуострова, е твърде дълго. Караме предимно край брега, след това се изкачваме и планината Атон внезапно надвисва над главите ни. Обичайното посрещане с вода, кафе, ракия, локум, почивка, вечерня в пет, вечеря в шест и половина, връщане в църквата, за да се целунат мощите в седем, сетне време навън, преди да заключат портите в девет. Друг свят. Монасите приличат на прилепи, движението е постоянно, лицата на Богородица и Младенеца са почти черни като зениците на някои от тях. За първи път забелязах голям стенен часовник, който звънтеше по време на службата, после продължаваше да отбелязва времето, пространството между тик и так се разширяваше, сякаш съдържаше вечността. Свещите – изправени и падащи, мощите, някои от тях странно уханни, целуваш върха на черепите, както дете по главата. Отиваме до гроба на св. Атанасий в параклиса на свети Четиридесет мъченици. (...)


 


 


Джонатан Дън е завършил класическа филология в Оксфорд, а след това специализира галисийски и испански език и литература в университетите в Сантяго де Компостела и Барселона. Той е директор на издателство „Смол Стейшънс Прес“ (www.smallstations.com). Превел е шейсет книги от български, галисийски, испански и каталонски, някои от тях публикувани в големи издателства като „Пенгуин Рандъм Хаус“ в Лондон и „Юръп Едишънс“ и „Ню Дайрекшънс“ в Ню Йорк. Преводите му са били номинирани за Международната литературна награда „Дъблин” и Писателската награда „Уоруик”. Автор е на три книги за връзката между думите в английския език, за съвпаденията при превода, за езика и заобикалящата среда: ДНК на английския език (2007), Животът на преводача (2013) и Камъните на Итака (2019), както и на стихосбирката Въпреки това (2004). В момента изучава православно богословие към Института за православни християнски науки в Кеймбридж. Живее със семейството си в София, където служи като иподякон в БПЦ. Има личен уебсайт, посветен на изследванията му върху езика (www.stonesofIthaca.com). Джонатан Дън е публикувал статии в брой 5 и 7 за 2009 г. на сп. Християнство и култура по темите на превода и в рубриката „Галерия“. Настоящото есе е част от Атонски дневник – пътепис за неговото посещение в различни манастири от Света гора в продължение на пет години. 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org