BG | RU

ГЕНЕЗИСЪТ НА ЗЛОТО: ЧОВЕКЪТ И НЕ САМО

година 2020 / брой 150, дякон Андрей Кураев

  

 


Православната мисъл познава четири източника на злото.


Първият от тях е Бог, Творецът. Онова, което човек може да оценява като зло, може да има своята причина във волята на Твореца. Църковнославянският текст на пророческите книги казва: Нет зла во граде, еже Господь не сотвори (Амос 3:6; на бълг.: Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?). Аз Бог, творяй мир и зиждяй злая (Ис. 45:7; на бълг.: Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие). Св. Иоан Златоуст казва, че той също „възклицава“ заедно с пророците, и уточнява, че зло Исаия нарича бедствието.


Тази богословска неочакваност е следствие от това, че Бог, Чиято мяра е „по-дълга от земята“[1] (Иов. 11:9), казва за себе си: „Моите мисли не са ваши мисли“ (Ис. 55:8).


В този случай онова, което човек смята за зло и несполука, може да идва към него от бъдещето му. За да избави този човек или тези, чиито съдби са свързани с него, от онова зло, към което те волно или неволно се движат, Бог може да спре това движение и подобно спиране понякога бива твърде болезнено. Но тази болка се причинява от хирурга.


Вторият източник на злото е самият свят в неговото увредено състояние. Както след взрив на ядрено устройство източник на радиация става дори онова, което преди е било радиационно безопасно, така е и в космоса, който е преживял катастрофата на грехопадението. Като говори за края на света, Христос предсказва скръб, каквато не е била от „от край свят досега“ (Мат. 24:21). В гръцкия оригинал откриваме думата καταβολή (в църковнославянския превод – сложение). Ориген[2] намира за нужно да подчертае: „На латински този израз бива невярно превеждан като constitutio (устрояването) на света. В гръцкия език καταβολή означава по-скоро низвержение, т.е. сваляне долу. И така, думата καταβολή, изглежда, посочва изпадането на всички въобще същества от висшето състояние в по-нисше“.


Светът, отпаднал от Бога, се пронизва от токовете на ентропията, разпада, тлението. Затова, ако човекът живее само „в този свят“, то в него той няма да може да намери енергия, която да го постави над тази тленна изменчивост. Инерцията на обезбожеността, а значи на духовната слепота, корупцията и смъртността – го смазва. По думите на Марк Подвижник, „ние наследихме не Адамовото престъпление, а смъртта, произлязла от него“[3].


Изворът, отровен в самите си начала, носи примесената в него отрова надолу по цялото си течение (което съвсем не е учудващо, доколкото изворът на човешката история с всяко следващо поколение по-скоро помътнява, отколкото да се избистря). „Наследствеността на греха съвсем няма характер на наказание по отношение на потомството. Тя представлява логически необходимото продължение и развитие на греховния живот или, както беше казано по-горе, полуживот. Ако не вмествам в себе си божествения, безусловен живот, аз не мога и да го предам по наследство на децата си. Мога да им дам само онзи относителен живот, който се характеризира като непрекъснато умиране и непрекъснато оживяване на умиращия“, пише княз Евгений Трубецкой.[4]


Източнохристиянската традиция се различава в разбирането си на думите на апостола: „… както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Рим. 5:12) от западната августинска традиция. Тук перспективата е различна от западното августинство, което разглежда падналата природа в категориите на колективната виновност, наследена от Адам по рождение. На Изток смятат, че за падналото човечество е необходимо да се освободи от Узурпатора, чието царство използва смъртта като оръдие за своето владичество. От страх пред смъртта тварта през целия си живот се подлага на робство (Евр. 2:15). Гръцките Отци са описвали смъртта, произлязла от Адам, като причина за личните човешки грехове в падналия свят. „Като станали смъртни – пише бл. Теодорит Кирски, – (Адам и Ева) са заченали смъртни деца, а всички смъртни стават жертва на страстите и страховете, на плътските наслаждения и страданията, на гнева и ненавистта“[5]… Скован от страха от неминуемата смърт, падналият човек се намира в постоянна борба за оцеляване (срв. с Дарвин), но в самия себе си няма никаква гаранция за безсмъртие. Ако намери за себе си начин да оцелее за някакво време, това обичайно става за сметка на ближния. А това събужда противоречиви потребности и става причина за постоянен конфликт заради контрола над материалните ресурси на тварния свят… Падналото човечество пребивава като роб на болезнения детерминизъм: смъртността обуславя физическите потребности и прави неизбежни страстите.“[6]


И така, натискът на падналия космос върху човека може да се разглежда като един от източниците на злото. Човекът идва в света, както се влиза в зона, пострадала от чернобилска катастрофа. (...)


 


[1] Св. Иоанн Златоуст. Беседы о дьяволе I. // Творения. Т. 2. Кн. 1. СПб., 1896, с. 278-279.


[2] De principiis III 54. Цит. по: Ориген. О началах. Самара, 1993, с. 232-233. Редакторите на сборника отбелязват, че това са думи на Руфин Аквилитски, преводача на Оригеновия „За началата“ на латински.


[3] Преп. Марк Подвижник. Нравственно-подвижнические слова. Сергиев Посад, 1911, с. 109.


[4] Трубецкой Е.Н. Смысл жизни. Берлин, 1922, с. 194.


[5] Comm. in Rom. // PG. 80, 1245A.


[6] Протопресвитер Борис Бобринский. Наследие Адама с точки зрения о. Иоанна Мейендорфа // Богословский вестник. Вып. 3. М., 1999, с. 18-19.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org