BG | RU

КАКВО КАЗВАТ СВЕЩЕНИТЕ КАНОНИ НА ЦЪРКВАТА ЗА ЗАРАЗНИТЕ БОЛЕСТИ?

година 2020 / брой 150, Александър Смочевски

  

 


Най-лесният непосредствен отговор на този въпрос е, че свещените канони на Църквата не казват нищо, абсолютно нищо или почти нищо за заразните болести. На пръв поглед каноните нямат нищо общо с тази тема, която е предмет на медицината и на други науки. Както твърде често се оказва обаче, лесните отговори невинаги са верни отговори.


Пристъпваме към поставения в заглавието въпрос с убеждението, че става дума за един първи опит за докосване до темата. Нямаме претенцията за изчерпателност, нито пък за всеобхватност. Всяко докосване до даден предмет носи непосредствена увереност в съществуването му, маркира неговото присъствие, създава една представа за него. Актуалността на темата не изисква допълнителна аргументация, доколкото всеки от нас – бидейки член на каноничното тяло на Църквата – изпитва върху себе си последствията от епидемията/пандемия от коронавирус (COVID-19), която преживява именно като член на Църквата. Тя затова е актуалност, защото я живеем, страдаме по/от нея и се опитваме да я разберем и надмогнем. А ние затова сме православни християни, защото се опитваме да я разберем и надмогнем по християнски, т.е. в духа на Преданието на Църквата.


Разразилите се през последните седмици богословски спорове породиха у нас различни въпроси: Какво е отношението на свещените канони към заразните болести? Има ли специално отношение? Как каноничното право на Църквата трябва да разглежда заразно болните? Има ли някакви специални предписания за начина на причастяването им?[1] Може ли затварянето на храмовете или прекратяването на богослуженията в тях да бъде оправдано от каноничноправно гледище?[2] Има ли разлика между пространството вътре в храма и пространството извън храма?[3] Трябва ли Църквата да приема държавните разпоредби за хигиенна защита? Допустимо ли е предаването (на живо или на запис) по телевизията и интернет на изображение и звук от богослуженията и особено на светата Литургия?[4] Дискусията, разбира се, постепенно придоби още по-широк обхват, включвайки въпроси като например: Може ли човек да се зарази в храма? Възможно ли е зараза да се предаде чрез светото Причастие?


Настоящият текст няма претенцията нито да поставя, нито пък да отговаря на всички тези въпроси. Трябва да се има предвид също така, че някои от тях нямат право на отговор, т.е. като богословски некоректно зададени, ние имаме пълното право да ги игнорираме и да не им отговаряме. Освен това се оказва, че нерядко тези, които ги задават, не го правят поради желанието да достигнат до истината, а поради други, „свои си“ съображения. (...)


 


[1] Относно темата за причастяването във време на пандемия вж.: Йоил (митр.), Коронавирусът, вярата и освещаващата благодат на Църквата, www.predanie.bg; Зизиулас Й. (митр.), Църквата без светата Евхаристия вече не е Църква, интервю от 26.03.2020 г., www.pravoslavie.bg; Лудовикос Н. (прот.), За причастяването във време на пандемия, www.pravoslavie.bg. Βλαχου Ἱ. (μητρ.), Ἡ μαρτυρία τῆς Ὀρθόδοξης Ἐκκλησίας γιὰ τὴν Θεία Κοινωνία, http://parembasis.gr/images/2020/284/MARTYRIA_GIA_THN_KOINWNIA.pdf.


Тук трябва да отбележим, че какъвто и способ на причастяване да бъде възприет, единственият канонично компетентен орган, който има правото на това, е съборът на действащите епископи (с епархии), в нашия случай – Светият синод на Българската православна църква – Българска патриаршия (БПЦ – БП). Отделните членове на Църквата може да имат и да предлагат находчиви решения на нововъзникнали проблеми, но те си остават само и единствено в полето на богословското мнение, а опитът за тяхното реализиране на практика без решение на компетентния орган – остава в полето на неканоничното, което пък е предмет на епитимийното („наказателно“) право на Църквата. Затова и всеки епископ в Църквата, дори когато действа по лично убеждение, за да бъде действието му канонично, то трябва да бъде съборно.


Заслужава да се отбележи, че в решението на Светия синод на БПЦ – БП от 30 март 2020 г., публикувано като „Обръщение“, се казва: Чинът на преподаване на св. Причастие остава непроменен. Свещенослужителите се задължават с особено внимание да преподават св. Причастие само на тези православни християни, които са се изповядали при тях и ги познават лично (https://bg-patriarshia.bg/news.php?id=318139). Според нас това решение е в духа на приемствеността и на традициите на поместната Църква в България. Възникнаха коментари, че въпросното решение е взето „по акривия“. Това не е съвсем точно, тъй като в каноничното Предание съществуват два вида икономия: а) снизхождаща икономия, ограничаваща съдържанието на съответния канон(и), и б) възхождаща икономия, преувеличаваща („надмогваща“) съдържанието на дадения канон(и). В случая може би става дума за втория вид икономия, доколкото е поставено задължението за задължителна изповед преди св. Причастие, както и за лична духовна връзка и познанство между пастиря и християнина (в съответствие с духа на к. 102 на Пето-шестия събор, както и с цялото канонично Предание на Църквата, което преди всичко е енорийско [ἐν ὅροις] предание). И двете решения – за задължителната изповед и за личното познанство – са надвишаващи канонично изискуемото и по този начин са израз на „възхождаща“ икономия. Българската църква прие едно решение „по оптимална икономия“, при това с оглед на поместната традиция. В същото време чрез решението се дава възможност, но и се призовават вярващите християни да останат по домовете си – което пък е в синхрон с призивите на държавните институции. При това, разбира се, призивът за оставане по домовете не означаваше забрана за посещаване на Божия дом (храма).


[2] В съседна нам Гърция, където държавата не само ограничи достъпа на вярващите до храмовете, но за определен времеви период забрани дори и извършването на богослужения в тях, тази тема предизвика бурен дебат. Според Ирини Христинаки (преподавател по канонично право в Богословския факултет на Атинския университет) това решение е оправдано, доколкото е постановено съгласно с духа на к. 88 на Пето-шестия вселенски събор („... преди всичко да имат предимство спасението и безопасността на човека“): „Въз основа на този свещен канон [каноническата] закрила на всички блага на Църквата отстъпва, променя се и се адаптира, когато запазването на тази закрила според предвиденото от каноните заплашва човешкия живот и здраве.“ Χριστινακη Εἰ., Ἱεροὶ Κανόνες καὶ Ἱεράρχηση τοῦ Ἀγαθοῦ τῆς Ζωῆς καὶ τῆς Ὑγείας, https://www.romfea.gr/katigories/10-apopseis/36027-ieroi-kanones-kai-ierarxisi-tou-agathou-tis-zois-kai-tis-ugeias. На противоположното мнение е преподавателят по църковно право в Юридическия факултет на Солунския Аристотелев университет Кириакос Кириазопулос, който в поредица от статии защитава тезата, че ограничаването на достъпа на вярващите до светите храмове е антиконституционно и антиканонично. Вж. напр.: Κυριαζοπουλου Κ., Ἐπίπλαστη «ἐκκλησιαστικὴ οἰκονομία» κυβερνητικῆς ἀπαίτησης καὶ ἀπόφασης, www.romfea.gr. Според Панайотис Бумис решението за „затварянето на храмовете“ (богослужения „при затворени врата“) е своего рода епитимия, наложена несъзнателно от самата държава за грехове, които пак самата тя е извършила спрямо Бога (напр. узаконяването на еднополовите бракове в Гърция). Μπουμη Π., Τὸ ἐπιτίμιο τῆς ἀκοινωνησίας, https://www.romfea.gr/katigories/10-apopseis/36530-to-epitimio-tis-akoinonisias.


[3] Относно каноничния статут на православния храм вж. по-специално: к. 76, 88 и 97/V-VI ВС, к. 7/VII ВС, к. 5/Гангърски събор, к. 6/Лаодикийски събор и др. Богословието на свещените канони разграничава храма от останалите места извън него. Съществува ясна демаркационна линия между „свещено място“ и „обикновено място“ (к. 97/ V-VI ВС). Според каноните дори оградата и дворът на храма са осветени (вж. к. 76/ V-VI ВС). Същевременно се прави разграничение между храм, молитвен дом и дом. Само в храма се извършва по акривия безкръвната жертва – светата Евхаристия. Извършването на светата Евхаристия извън храма, в обикновен частен „дом“ („οἶκος“) е забранено от к. 58 на Лаодикийския събор (ок. 364 г.). По-късно к. 31 на Пето-шестия (Трулски) вселенски събор (691 г.), явно по икономия, допуска извършването на божествената Евхаристия и в т.нар. „молитвен дом“ („εὐκτήριος οἶκος“) – нещо като днешните „частни параклиси“, но само с изричното разрешение на местния епископ. Μπουμη Π., Νομοκανονικὲς Ἀπαντήσεις σὲ ἐρωτήματα Ἐξωτερικῆς Ἱεραποστολῆς, τ. Γ΄, Ἀθήνα 2020, σ. 49-51. Още по времето на император Юстиниан, т.е. ок. 150 години преди Трулския събор, е възникнал сериозен проблем с т.нар. „молитвени домове“, които се строяли от някои клирици и били частна инициатива, поради което въпросните клирици се отделяли от съборната Църква. Опит да бъде възпрян този процес виждаме в Юстиниановата новела 57, гл. 2 (от 537 г.) и особено в новела 58 (от същата година). Основният аргумент в новела 58 е, че изграждането и служенето на Литургия („τὴν ἱερὰν ἐπιτελεῖν μυσταγωγίαν“) в частни молитвени домове е акт, който отчуждава от „съборното (καθολικῆς) и апостолско предание“. Наказанието, което се предвижда при неспазване на законодателната наредба и несъобразяване с нея до три месеца след издаването й, е отнемане на съответния частен дом в полза на държавата. На следващата, 538 г., Юстиниан издава нова новела (67, гл. 1), в която допуска изграждането на „молитвени домове“ само с разрешението на местния епископ. Νικολαου-Πατραγα Κ., Αἱ Νεαραὶ τοῦ Ἰουστινιανοῦ, ἐν Ἀθήναις 2018, σ. 316-319, 347. Самото понятие за Литургия напълно изключва съществуването на „частни литургии“ или отделни литургии (срв. названието „частна служба“, което се използва от някои църковници до днес в България), различни от Литургията, която е за всички онези членове на Църквата, които нямат някаква каноническа пречка за участие в нея. Трябва да се отбележи, че това, което прави храмът – храм е именно извършването на Евхаристията в него, при това извършването на Евхаристията от каноничен епископ или от канонично ръкоположен презвитер, който действа от името на местния епископ. Без Жертвеника в него храмът не е храм. Всичко, което е в досег със светата Литургия, се освещава дотолкова, доколкото и както самото то според мярата си е способно да приеме освещение. Въпреки разрешението на Трулския събор свети Симеон Солунски (15. век) не допуска възможността за извършване на св. Литургия в частен „молитвен дом“ (Αγιου Συμεων (ἀρχιεπ.), Τὰ Ἄπαντα εἰς ἕξ μέρη διαιρεθέντα..., ἐν Ἀθήναις 1862, σ. 111, 122.).


Също така трябва да отбележим, че в каноничното Предание на Църквата се прави разлика между „свято“ (ἅγιον) и „свещено“ (ἱερόν). Антиохийският патриарх Теодор Валсамон (12. в.) смята, че „всичко свещено е свято, но не всичко свято е свещено“. Като взема повод от храмовете и съсъдите в тях, той казва, че „свещен предмет е обществено посветеното; защото частното, не е свещено“. Онези предмети, които са собственост на съборната Църква, те са свещени и святи. Онези пък, които се намират в молитвени домове „са свети, като притежаващи божествено освещение и не стават общи (οὐ κοινοποιοῦνται); но свещени не са, тъй като се отнасят до частни лица“ ΡΠΣ, τ. 4, σ. 450-451.


В известен смисъл разликата между храма и всяка друга сграда, която не е храм, наподобява на разликата между кръстения и некръстения човек. Продължавайки сравнението, можем да кажем, че както кръстеният, така и некръстеният боледуват от различни болести, но първият ги преодолява с упование и вяра в Бога, в дейно съработничество с Него, докато вторият разчита единствено на собствените си сили и на превърнатата в идол наука. (Подобно сравнение между храма и кръстения човек, вж. във въпрос 6 към Родоския митрополит Нил, във великолепното критично издание: Алмазов А., Неизданные канонические ответы Константинопольскаго патриарха Луки Хризоверга и митрополита Родоскаго Нила, Одесса, 1903, с. 57.)


Накрая нека да припомним, че според византийското имперско законодателство правото на убежище в православен храм е едно от неотнимаемите граждански права на християните (в т.ч. не влизат езичниците и юдеите), от което често пъти са се ползвали и множество знатни и високопоставени особи, изпаднали в немислост. Според б. Атински архиепископ Йероним (Коцонис) християнските храмове започват да се смятат за убежища някъде от ок. 4. век насетне, като първо канонично свидетелство за това намираме в к. 7 на Сардикийския събор (343 г.). В дохристиянската епоха само някои храмове, за които римският император е признавал специален статут, са имали правото да бъдат използвани като убежище. След християнизирането на Римската империя, и особено след законодателните промени на Теодосий Велики и Юстиниан, всички православни храмове придобиват статута на убежище. Според архиеп. Йероним: „Правото на убежище е произлязло най-вероятно от дълбокото уважение и страхопочитание, което вярващите чувствали пред светата Трапеза, върху която се извършва безкръвната Жертва и изобщо пред Божия дом.“ Θρησκευτικὴ καὶ Ἠθικὴ Ἐγκυκλοπαιδεία [Θ.Η.Ε.], τ. 3, Ἀθῆναι 1963, σ. 433.


[4] По този въпрос големият литургист на Църквата проф. Йоанис Фундулис (1927–2007), като допуска навлизането на средствата за масова информация в живота на Църквата и го смята за неизбежно, същевременно отбелязва: „Божествената служба и извършването на Евхаристията не се „проследява“. Не е зрелище или концерт, свещено театрално представление с актьори, с главни действащи лица и статисти, което се играе на сцената, на площада, а в ложите седят зрителите и слушателите, безмълвните лица, които слушат и гледат, и участват или не участват емоционално, а накрая ръкопляскат или тропат с нозе. Тя е божествено дело, „словесно“ служение „в дух и истина“, „църква на преподобните“, в която цялата общност участва лично „заедно с жените и с децата“ освен „отсъстващите по основателна („благословена“) причина“. Но участват не като безлична маса, а лично и индивидуално, излезли от света и отделили се, събрани в името Христово – словесни и живи камъни на градежа на живия свят Божи храм и овце от стадото Му, тяло Христово и народ Божи свят и избран. В тайнството на събранието осъзнават, че „поотделно са членове“ на Тялото Христово, в присъствието „посреди тях“ на възкръсналия и жив вовеки Христос Бог, и срещат своите братя, членове на Тялото на Църквата Му. Сред осветеното от Духа свято пространство на храма – образ и икона на небето и на обновения в Христа, вече присъстващ, но и очакван нов свят на Божието царство – живеят, дишат, покланят се, славословят, пеят, четат, слушат, принасят, служат, служат всеки според неговия чин и харизма. Кръщават се, миропомазват се, освещават се и се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, където в непосредствена близост участва и Той. В това тържество Божие никой не участва чрез кореспонденция, нито пък го проследява от скамейките на стадиона. Не е любител на спорта, а сам е състезател.“ Φουντουλη Ι., Ἡ μυστηριακὴ ζωὴ τῆς Ἐκκλησίας καὶ τὰ Μέσα Μαζικῆς Ἐνημέρωσης. – Φουντουλη Ι., Τελετουργικὰ Θέματα, τ. Α΄, Ἀθῆναι 20092, σ. 219-220.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org