BG | RU

БЛЯСЪКЪТ НА ОТКРОВЕНИЕТО

година 2020 / брой 151, Владимир Градев

  

 


 


                                                                                                                    We say God and the imagination are one...


                                                                                                                    How high that highest candle lights the dark.


                                                                                                                                                               Уолъс Стивънс


Ще се приближа към темата за откровението[1] с помощта на художествена творба, защото християнското учение в католическата традиция се излага и с определени произведения на изкуството. Важно е да се отбележи най-напред, че представянето на истините на християнството в образи не е въпрос на полезност, нито на пропаганда, както често се твърди, а на вярност към откровението на Въплътеното Слово. Творбата е картина на Рафаело Санцио, който може да бъде наречен художникът на католицизма заради хармоничното съчетаване на противоположностите, което е съществена черта на неговото творчество. Със своето изкуство Рафаело не онагледява догми, а подема божественото действие на Откровението, така както Микеланджело подема акта на Сътворението на свода на Сикстинската капела. Неслучайно техните съвременници ги наричат divini, „божествени“. Впрочем едва през Ренесанса започват да наричат художника „творец“[2]. Днес употребата на тази дума ни се струва повече от естествена, ала тогава съвсем не било така: по онова време Творец била запазена само за Бог дума, тъй като Той единствен може да твори, да извлече от нищото всичко съществуващо на небето и земята. Художникът се схваща като изпълнител, като „ръка“, „инструмент“ при изработването на образа, който той повече или по-малко умело възпроизвежда, без изобщо и да става дума чрез него да изразява своето въображение и индивидуалност: черти, които стават основен белег на изкуството след Ренесанса. Рафаело и Микеланджело постигат, напротив, тяхното изкуство да бъде признато именно като творчество, а не като „производство“ сред останалите занаяти.


Думата творец поставя ударението на изкуството като сътворяване, създаване на нещо ново, което още не е. Именно тогава стават значими оригиналността и креативността на гения, който не просто следва, но съперничи на Твореца. Как обаче образът може да дръзва и да претендира, че е в състояние да представи непредставимото? Изобразимо ли е изобщо Абсолютното?


Името „творец” не изразява някаква абсурдна претенция на ренесансовия художник да се изравни с Бога. Той знае, че човек е сътворен, но знае още, че е сътворен по „образ и подобие“, че е дарен от своя Творец с изначалната творческа свобода, и именно в нея той намира своето право да извлича „от нищото“ (ex nihilo) каквото реши, което всъщност определя всеки творчески акт. В създаването на нещо ново, което досега не е било, е голямото различие между твореца и изпълнителя.


Творец е художникът, притежаващ божествената способност да сътвори нещо ново, затова съвременниците наричат Рафаело divino или „смъртен бог“. Той не просто подражава и възпроизвежда нещата, а със силата на своето въображение осъществява една още неподозирана възможност, дава ѝ неочаквана форма. При художествената творба разстоянието между материята и формата е възможно най-голямо и резултатът е невероятен. Колкото по-трудни, по-тъмни, по-оскъдни са времената, „колкото по-отдалечена от действителността е възможността“[3], толкова по-силен и по-творчески е художественият акт. Въпросът следователно е дали може да се намери този творчески акт, който подема, продължава божественото дело в дадено човешко изделие и който именно го превръща в творчество, в творба.


Защо е нужно художникът да подема творческия акт на Бога? Действието, с което Бог поддържа творението, е същото, с което го създава, и от гледната точка на Бог светът винаги е в своето начало. За нас, тварите, обаче светът е преходен и тленен, той непрестанно се отдалечава от своето начало. Оттук и необходимостта от преоткриване на началото, от противопоставяне на еднообразния и еднопосочен ход на времето и преобразяване на живота. Враните и полските кринове славят Бога такива, каквито са. Човекът, пък бил той и облеченият във всичката си слава Соломон[4], не може да постигне това съвършенство, ала има своята задача: да продължи делото на творението. Тъкмо художникът е човекът на „продължаващото творение“, на обновяването и преобразяването на света и затова мисля, че празникът Преображение трябва да бъде празник на художниците. Възгласът „хубаво е (καλόν ἐστιν) да бъдем тук“[5] разкрива званието на художника: да направи невидимото видимо, за да ни открие образа на онази красота, която ние, бедни странници по тази земя, не успяваме никога сами да съзрем.


 


[1] Този текст възникна като изказване по време на дискусия на тема „Понятието за откровение в небесните религии“, която се проведе на 10.02.2020 в Медийно-културния център на Главното мюфтийство. Благодаря на
Илияна Иванова за внимателния прочит и бележките по текста.


[2] Виж. Erwin Panofski, Idea: A Concept in Art Theory, Harper&Row, New York, 1968.


[3] Тома от Аквино, Сума на теологията, I, q. 45, a. 5.


[4] Срв. Лук. 12:24-28.


[5] Срв. Мат. 17:4.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org