BG | RU

ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ ОБРАЗИ

година 2020 / брой 151, Димитър Радев

  

                                                                                         


 


                                                                                             I look at you all, see the love there that's sleeping


                                                                                            While my guitar gently weeps


                                                                                            I look at the floor, and I see it needs sweeping


                                                                                           Still my guitar gently weeps


 


                                                                                          I don't know how you were diverted


                                                                                         You were perverted too


                                                                                         I don't know how you were inverted


                                                                                         No one alerted you


 


                                                                                                             „While My Guitar Gently Weeps” ‒ Beatles


 


Ето, Рамона[1] затваря лявото си око, свива пръстите на ръката си, заобляйки едно четворно „О”, и допира китка до тайната шпионка, до ключалката за тази единствена гледка, разкриваща се от хълма Авентин към купола на „Свети Петър“. Прохладната нощ обгръща с тайнствена тишина базиликата, луната блести над нея като портокалов ореол.


Ключарят на тази гледка ‒ Стефано, отваря дебелата дървена врата и Рамона и Джеп[2] влизат в лабиринта на мистериите на la Città Eterna („Вечният град“). Така започва пътуването на Сорентиновите герои към тайното сърце на Рим. Те тримата вървят през градини и ренесансови замъци, за да разкрият чудните скулптури и стенописи, статуи и колонади, мраморни стълбища и картини, запазени от воала на нощта. И там, в дъното на тези зорко пазени изящни загадки, сътворени от велики майстори и артисти, в началото на всички тайни от похода на Джеп Гамбардела към „Великата красота”, блести кръстът на базиликата „Свети Петър”.


Всъщност ключарят Стефано е пазител на една особена тайна. Неговият куфар е напълнен от режисьора и сценариста на „Великата красота” Сорентино със златни и сребърни ключове, които отварят всички брави и резета, зад които се крие вечното изкуство на Рим. И още нещо. Знаем, че апостол Петър е първият епископ на Рим. На него самият Христос казва: „и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата”.


Филмът „Великата красота” започва с един друг цитат от Луи-Фердинан Селин и неговата книга Пътешествие до края на нощта: „Пътешествието тренира въображението. Останалото е разочарование и умора. Пътуването ни е въображаемо. Това е силата му. Върви от живота към смъртта”.


Неслучайно е това вътрешно родство на Сорентино и Селин. И при двамата в творчеството им има силен автобиографичен елемент, игра, в която автор и протагонист взаимно се допълват и обясняват. Селин проследява пътуванията на своя главен герой Бардамю, като се позовава на собствените си преживявания през периода между 1913 и 1932 година. Сорентино пък проектира в Джеп собственото си увлечение по литературата и показва пред света прелестта на своя любим Рим, който заедно с Неапол и Венеция образува една земна троица в естетическата парадигма на режисьора.


Но меланхолията на Селин/Бардамю не е акедията на Сорентино/Джеп. Да, може би това „сдвояване” автор/протагонист има същата пикарескова окраска, но във вътрешните галерии, които отваря режисьорът, са наредени витрините не само на аретафакти на художническото изкуство и архитектура, но стъклениците с ДНК матрицата на Лени Белардо, Джон Бранокс и папа Франциск II. Тези стъкленици са напомняне за началото и края, за живота и смъртта. Големите въпроси, които занимават Сорентино и героите му.


Режисьорът подхожда с търпение към публиката, като редува нежно-поетични и хиперреалистични, комедийни и драматични епизоди, сблъсква сегашното с реминисценциите, за да постигне ефекта на дословното подражание на постмодерния лайфстайл.


А присъствието или дъхът от бъдещето може да бъде почувствано през фикционалния тунел на времепространството още преди протагонистите да са родени в „Младият папа” и „Новият папа”, още там, в първия голям филмов успех на Сорентино – „Великата красота”, чрез цитатността и второстепенните, епизодични образи.


Спомням си една сцена в началото на филма, в която млад актьор флиртува със своя колежка, подхващайки небрежен разговор: „Участвам в два телевизионни филма. В единия играя папа, във втория съм наркоман, който се спасява”. Сорентино издава без бой секретите си: Лени Белардо (младият папа) и борещият се с наркоманната зависимост Джон Бранокс (новият папа) се подават като от вълшебния автомобил на друг филмов и сериален проект – „Завръщане в бъдещето”.


Какъв се явява тогава Джеп Гамбардела за своите наследници в творчеството на Сорентино? Разказвач като в приказките, който въвежда читателя/зрителя в света на героите? Архетип, вдъхновител, наставник или по-голям брат, психоаналитичен гуру?


Има една знакова сцена, в която Джеп се шляе из Рим и влиза в параклис. Там той среща Франческа, малко момиченце, което го пита: Ти кой си?


Джеп: Кой съм аз? Аз съм…


Франческа: Не, ти не си никой…


Джеп: Никой?!


Срещата на меланхоличния Джеп и Франческа и в прекия, и в преносния смисъл е по вертикала. Джеп се намира на втория етаж, а момичето ‒ на първия, и разговорът е през решетката, свързваща двете нива на параклиса. Джеп стои на „високото”, момичето е в „ниското”, но тук по думите на майка Мария от същия филм „ниското” символизира корените, чистия образ в човека, без социалните маски и наслоявания, а високото е отразеният двойник, ерзац на невинността. Като че ли Джеп говори с детето в себе си, с този искрен свой двойник, способен да задава важните въпроси, без винаги да знае отговорите им.


Да, друг голям пътешественик в световната литературна история ‒ Одисей ‒ отговаря на Циклопа, който иска да го убие по същия начин, със същите думи – „Никой. Аз съм Никой”. И продължава пътешествието към дома, към родната Итака, за да срещне любовта, за да намери името си, идентичността си, да се завърне към корените си. (...)


 


 


[1] Рамона ‒ 40-годишна стриптийзьорка, второстепенна героиня във филма на Паоло Сорентино „Великата красота” (2013).


[2] Джеп Гамбардела ‒ основен протагонист във филма на Паоло Сорентино „Великата красота”.


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org