BG | RU

АЛЕКСЕЙ ЛОСЕВ: МОНАХЪТ В СВЕТА

година 2020 / брой 152, Димитър Спасов

  

Не се чувствам нито идеалист, нито платоник, нито материалист,


нито кантианец, нито хусерлианец, нито рационалист, нито мистик,


нито чист диалектик, нито метафизик…


Ако на всяка цена са необходими някакви етикети,


за съжаление мога да кажа само едно: аз съм Лосев.


                                                                                                                                    А. Ф. Лосев


 


На 24 май тази година се навършиха тридесет и две години от смъртта на Алексей Фьодорович Лосев (23.09.1893 ‒ 24.05.1988). Още приживе той си спечелва славата на легендарна фигура, жива памет на руската философска мисъл и име със световна значимост, продължител на традициите на Сребърния век, ненадминат познавач на Античността, виртуозен филолог, преводач, харизматичен преподавател и наставник на няколко поколения. Претърпял затвор, лагери, двадесет и три годишна забрана да публикува, унищожаването на целия си архив и библиотека на два пъти, практически сляп последните четиридесет години от живота си, Лосев създава повече от 40 монографии и близо 800 публикации, посветени на философията, естетиката, логиката, митологията, филологията, музиката, математиката, които по своята задълбоченост, всеобхватност и впечатляваща ерудиция не биха били по силите и на цял изследователски институт. Тайната на емблематичната му черна шапчица – този постоянен атрибут, с който не се разделя от трийсетте години на миналия век до последния си дъх ‒ е разкрита едва след смъртта му.


Алексей Лосев е роден на 23 септември 1893 г. в Новочеркаск, столицата на донските казаци. Баща му е преподавател в местната класическа гимназия, музикант любител и бохем, който напуска семейството няколко месеца след раждането на детето. До шестнадесетата си година Алексей се среща с него само веднъж. Грижите по възпитанието и отглеждането на момчето лягат върху майката и дядото, протойерей Алексей Поляков, който кръщава своя внук и му предава любовта към църковния живот. Ето какво пише в края на живота си самият Лосев за своето семейство: „Баща ми, първоначално учител в начален курс, а след това гимназиален преподавател по физика и математика, беше запален музикант, виртуоз, цигулар и диригент. Само че съвсем скоро той зарязал учителстването и се потопил в бохемския живот на уличен и вечно странстващ музикант. Неговата бохема не се прехвърли върху мен. Но при мен дойдоха неговият разгул и размах, неговото вечно търсене и наслаждение от свободната мисъл и битовата необвързаност с нищо. Тази полубохемска стихия на баща ми се сблъска със строгите и морални нагласи на майка ми, с нейната пълна потопеност в стария устойчив бит и в този смисъл с битовия и обществения консерватизъм. Така тези две стихии си останаха в мен през целия ми живот, преплитайки и смесвайки се по най-причудлив начин“.[1]


Когато е на шест години, дядото и майката на Алексей го водят при най-прочутия музикален педагог в града – италианеца Фредерик Стаджи, който след успешна европейска кариера се е установил в Новочеркаск и преподава цигулка. Оттогава са изключителните любов и интерес на Лосев към музиката, които той пази до края на живота си.


На десет години момчето постъпва в местната класическа гимназия. Макар да е единственото средно училище по поречието на Дон, г­­­­­имназията постепенно се утвърждава като едно от най-авторитетните учебни заведения в царска Русия. В началото на миналия век в нея се изучават латински, гръцки, френски и немски, литература, музика, история на изкуствата. Срещите с преподавателите оставят у Лосев ярък спомен за цял живот и до голяма степен предопределят бъдещите му занимания. След много десетилетия Алексей Фьодорович пише следното: „В гимназията имах прекрасен преподавател по литература (който беше и директор на гимназията) – Фьодор Карпович Фролов. Освен общата задължителна програма по литература той успяваше да ни впечатлява с талантливо рецитиране на Есхил, Софокъл, Еврипид, Данте, Гьоте и Байрон… Но най-важното от моя ученически живот все още не съм споменал. Това беше преподавателят по древни езици Йосиф Антонович Микш, чех по народност, завършил (заедно със своя приятел, знаменития Ф. Ф. Зеленски) Лайпцигския университет, превеждащ много от руски на чешки и по това време виден литературен деятел на Чехия, в която обикновено прекарваше летните си ваканции. Той умееше да заразява своите ученици и да вселява в тях романтична нежност към всичките тези антични герои, от които ни делят хиляда и петстотин, две или две хиляди и петстотин години. Под негово влияние, както сега мисля, при завършване на гимназията аз вече се бях отдалечил от астрономическите си възторзи, вече ми минаваха мисли да зарежа цигулката и вече бях изоставил намерението да уча световна литература. Само едно не успя да преодолее в мен този толкова симпатичен ентусиаст в областта на класическата древност – интереса ми към философията, който започна да блика в мен на някакви непонятни фонтани под влиянието на Фламарион. Така се и случи при моето завършване на гимназията през 1911 г. Вече бях готов философ и филолог класик едновременно. Така си и остана до края на живота ми“[2].


В гимназията става първата среща на младия Лосев със светите братя Кирил и Методий ‒ училищният параклис, в който той пее, е посветен на тях. Има ги за свои покровители до края на живота си – личности, осъществили в пълнота идеала му за единство на философията и филологията. Два дни преди смъртта си той диктува своя последен текст – Реалността на общото. Слово за Кирил и Методий. И си отива от този свят на празника на светите братя. Още една важна среща се случва през тези години – също за цял живот. Запознава се с творчеството на Владимир Соловьов, след като получава като награда за отличен успех осемтомно издание на съчиненията му. Последната книга[3], която Лосев дава за печат две седмици преди смъртта си, е посветена на живота и творчеството на големия руски философ, към когото до последния си дъх изпитва огромен респект.


През 1911 г. Лосев вече е студент в Московския императорски университет, като едновременно следва философия и класическа филология. За да се случи това, майка му продава наследствената къща в Новочеркаск и отива да живее на село при сестра си. Така със спечелените средства успява всяка година да изпраща на своя Алексей по 600 рубли. Лосев никога не забравя тази саможертва. Много години по-късно, вече семеен, той и съпругата му често отделят лични средства, за да помагат (понякога тайно) на хора в нужда – преследвани монаси и монахини от затворени манастири, вдовици на свещеници, бедни студенти или пък на прочутата пианистка Мария Юдина[4], често изпадаща в немилост.


Големият потенциал на младия студент бързо е разпознат от професора по психология Г. Челпанов, по чиято препоръка започва да посещава заседанията на Религиозно-философското общество в памет на Вл. Соловьов. Цветът на руското общество е там – събират се по няколкостотин души, сред които изпъкват имената на С. Н. Трубецкой, С. Булгаков, Н. Бердяев, В. Иванов, А. Бели, Л. Шестов, С. Дурилин, С. Франк, П. Флоренски.


През пролетта на 1914 г. Лосев заминава в научна командировка в Берлин, но започналата Първа световна война го принуждава само след месец и половина престой да се завърне в Москва. Това се оказва първото му и последно пътуване в чужбина. На следващата година се дипломира с работата „За светоусещането на Есхил“. Предлагат му да остане в катедрата по класическа филология, за да прави професура. Успоредно с това преподава древни езици в частни гимназии, публикува първия си текст – „Еросът при Платон“, подготвя няколко доклада, посветени на Платон и Аристотел за заседанията на Религиозно-философското общество. Докато не избухва Октомврийската революция.


Започва най-мащабният и най-кървавият експеримент в човешката история. В първите години Лосев преподава класическа филология в Нижегородския педагогически университет и в московски училища, занимава се усилено с антична философия и култура, участва в дейността на Свободната академия за духовни изкуства на Бердяев. По това време любимо занимание на Лосев е няколкодневният престой в Зосимовския женски манастир край Москва, както и в Троице-Сергиевата лавра. Петдесет години по-късно, отговаряйки на въпрос на свои близки сътрудници кога се е чувствал най-щастлив, след дълга пауза той отговаря: „Най-щастлив се чувствах по време на всенощната, продължаваща няколко часа. И друго подобно щастие – когато слушах Вагнер“[5] (...).


 


 


[1] А. Ф. Лосев, Из воспоминаний. Литературная Россия, № 2018/34, 21.09.2018


[2] Пак там.


[3] Владимир Соловьов и его время. Б.р.


[4] Мария Вениаминовна Юдина (1899–1970) е сред любимите изпълнители на Сталин, с голяма солова кариера в СССР, но поради публичното демонстриране на своята православна вяра често е търпяла тежки лишения и преследвания. Б.а.


[5] В. В. Бибихин, А. Ф. Лосев. С. С. Аверинцев, 2004 г.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org