BG | RU

РЕЛИГИОЗНИ ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ

година 2020 / брой 152, Ловчански митрополит Антим

  

 


 


За Иван Вазов проблемите на религията и християнските начала са най-възвишените стъпала на духовната култура и на личния и обществен духовен живот. На много места в своите творби, а особено в своята лирика, той изтъква с майсторска умелост силата на религията и християнския дълг, силата и значението на молитвата, с която и възпитава поколението:


Неволно отбих се във Божия храм –


кат пътник отпаднал под сенчица хладна,


свещена молитва възлизаше там


и лейше мир сладък в душата ми страдна.


 


Наведох смирено, покорно глава,


смущение тайно обзе ме неволно,


и някакви чудни и нови слова


из моето сърце извираха болно.


 


Аз молех се жежко към Бога велик


за помощ, утеха в живота ми тежки –


за мене, за братя, за всеки клетник,


за всичкия страждущи род человешки.


 


И молех на кръста разпетий Христа


да вдъхне мен свойта любов и търпенье...


И дълго йощ шъпнеха мойте уста,


и леко и светло ставаше на мене...


 


А на друго място той с неподражаемо вдъхновение се моли на Всевишния:


Тебе, Боже, аз се моля,


Теб изливам си сърцето,


Тебе, по чиято воля


дишам, страдам под небето;


 


Тебе, кой живот ми даде


и в мен разума запали,


и душата ми създаде


за мечти и идеали;


 


Тебе, кой от свода тамо


сейш ми пътя със надежди,


за кого си спомням само


във великите премежди;


 


прати, Боже, крепка вяра


на душа ми безотрадна,


та на кръста си под твара


малодушно да не падна.


 


Дай Ти мощ на мойта слабост –


днес е час на изпитанье, –


дай ми Ти велика храброст


в туй великото страданье –


 


да не умрат мъжки сили


в боя тежки със неволи,


де се чупят толкоз криле,


гордости и яки воли;


 


да не клюмне мен челото


пред кумира на тълпата,


пред вида на тържеството


на силата, на лъжата.


 


Не оставяй стидно ази


да пропадна в бой със злото


и съмненье да ме сгази


в Тебе, в Правдата, в Доброто.


 


Нашата литература – както справедливо се изразява един наш литератор – не знае другиго освен Вазова, който да ни е изваял в по-пълен и по-изящен образ българската действителност. В цялото си творчество той разкрива съдържанието и развитието на нашия живот във всичките му перипетии и дивни подвизи.


Голяма мъка обаче ни обхваща, когато само си помислим, че българската интелигенция още от първите години на свободния политически живот напуска пътя на всички по-възвишени стремежи и идеализъм и скоро забравя дивните епични подвизи на оная плеяда български ратници, които извоюваха нашата духовна и политическа свобода, възкресиха светлото ни историческо минало, покрито с мрак от нашите врагове. Затова и поетът в своята „Епопея на забравените“ – из чиито кости светна българската свобода, осъжда това общество, което като че ли е забравило паметта на тия свои велики народни труженици от недавнашното ни историческо минало и се е предало на лични страсти и амбиции. Той се измъчва, задето в нашия български живот идеята за доброто не се е олицетворила в нашите общественици след Освобождението, така че те, подобно на по-раншните дейци, да служат за пример и назидание на новото поколение. С туй се обяснява и скръбта на Вазов, който се провиква:


Българийо, Българийо, прекрасна си страна,


но бедна си, Българийо, от горди имена.


По твоите златни брегове и голи върхове


ни спомени, ни знакове от славни векове.


Тук векове владала си, но няма диря, знак,


падала си, ставала си, но все покрита с мрак.


Иван Вазов се е възпитал в оная епоха, когато българският народ поведе една неравна борба с гърци и турци, за да си извоюва място за живот на Балканския полуостров. Тая полувековна тежка борба бе подета от скромни народни и духовни ратници и водена от тях с постоянство и самоотвержение. Тягостите, горчилата и изпитанията на борбата бяха толкова големи и страшни, колкото високо и свето бе правото, за които тя се пое и води. Нищо не отчая ратниците, нищо не сломи техния дух, никакви решения не ги отклониха от пътя на правдата. Клеветени, гонени, преследвани, заточавани, лишени от средства, те вървяха по гласа на историята и правото с пълна вяра на душата си, че из затворите, веригите, заточенията и лишенията ще възсияе народната правда. И те изнесоха на плещите си народната борба, извоюваха и създадоха ни собствена Църква и училище, тия единствени фактори, които правят народите мощни и велики.


По този случай младият тогава поет Иван Вазов е написал следната ода, в която възпява възкачването на първия български народен екзарх на екзархийския трон в Цариград:


Пей, о музо обичлива,


сладко в тоз тържествен ден,


в който правдата надвива


и Фенер е победен.


 


С радост българинът гледа


после дълголетен мрак


на свещений трон да седа


пастир еднороден, драг!


 


Сребробистрата речица, що с извивки лъкатушни


из зелената морава бързо, весела се лей,


пляска галено вълни си и си дума, и си шушни:


България ще живей!


 


Птиченцето, що си фърка из въздухът ароматний,


тая драга вест разнося, чурулика и си пей;


и отдето заминува, то казува с глас приятний:


България ще живей!


 


Всяко сърце благородно тупа с радост, като чува,


че народ със славна битност веч оковите пилей,


що го в жален мрак държали; и при тая вест казува:


България ще живей!


 


А преминала България след страданья, дни злочести,


вижда черква си свободна и съдбата си, че грей,


и в надежди нови, светли тържествува с цвят и с песни,


че навеки ще живей!


 


Пей, о, музо обичлива,


сладко в тоз тържествен ден,


в който правдата надвива


и Фенер е победен.


С радост българинът гледа


после дълговременен мрак


на свещений трон да седа


пастир еднороден, драг!


(...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org