BG | RU

ЛЮБОВ

година 2020 / брой 152, Калин Михайлов

  

(разказ)


Писателят Х. се загледа в публицистично телевизионно предаване, в което се вихреше някогашен негов съученик от прогимназията. Тезите му бяха добре построени, аргументираше се бързо, като прибягваше до неочаквани паралели. Проявяваше остроумие, находчивост и една способност да не завършва нахвърляните с няколко щриха едри геополитически картини, оставяйки у зрителя усещане за футуристична проницателност. А по отношение на българските ширини „зад“ думите му израстваше невидимо, ала съвсем осезателно нерадостната картина на един свят, изтъкан от посредственост и обречен на глуха провинциалност.


Докато го гледаше и слушаше, пред очите на Х. изникваха спомени от времето, свързано с бившия му съученик: чуваше го как вдъхновено говори по някоя тема, която го интересува и засяга дълбоко, виждаше го как се смее с цяло сърце, когато е открил нещо вълнуващо и удивително, и най-вече си спомняше как двамата отиват в Зоологическата градина, за да рисуват от натура разни животни и разбира се, най-вече котките, а от котките, естествено – лъва (който впрочем си имаше и лъвица). Все още пазеше някъде в архива си една от тези рисунки на своя съученик и макар да бе само скица, в нея определено дишаше живот, имаше уловено движение и си личеше художественият талант за наблюдаване и пресъздаване на видяното. Особено на фона на доста по-слабите опити на самия Х.


Затова в края на предаването писателят Х. въздъхна и си каза нещо от този род: „Какво е станало с теб, драги мой?“.


Прииска му се да се срещне лице в лице със своя отколешен съученик, да надникне в очите му. И да разбере как е възможно онова вдъхновение, което те изстрелва като птица към небесата, да се ползва, за да се плъзгаш като сърфист по гребена на всяка прииждаща социално-икономическа вълна.


Преди доста години, когато съученикът още не бе телевизионна звезда, двамата се засякоха в центъра на града, около Ректората, и поговориха на крак. Споделиха си нещичко и за своето професионално развитие. Социологическата проблематика на книгата, която получи с автограф от бившия си съученик, не говореше кой знае какво на Х., и след като си размениха телефоните с дежурната фраза, че ще бъде чудесно да пият кафе някога, се разделиха. Трябваше да е записал телефона му във „всичколожкия“ си бележник за съответната година. За писателя Х. тези бележници представляваха много повече от „органайзъри“ и постепенно бяха станали негови неразделни спътници във всекидневието. Жена му отдавна настояваше да се освободи от по-старите от тях, но Х. упорито повтаряше, че има смисъл да ги съхранява „за всеки случай“. Е, случаят бе настъпил и той започна да се рови из една купчина, в която единствен все още можеше да намира каквото и да е.


Прерови няколко пъти бележника, но телефонът не излизаше. Около мястото, където бе сигурен, че трябва да го намери, попадна на мисъл, записана с червен химикал. Не ставаше дума за съвсем точен цитат, а за есенция на нещо прочетено. Мисълта беше на испанския поет мистик Хуан де ла Крус и гласеше: Човек заприличва на онова, което e обикнал. На онзи, когото е възлюбил.


Престана да търси телефона на своя някогашен съученик и бавно скръсти ръце.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org