BG | RU

УКРАЙНА: НЕМЕЗИСЪТ НА „ТРЕТИЯ РИМ“ И НА „РУСКИЯ СВЯТ“

година 2020 / брой 153, Алекс Массаветас

  

Никъде в бившия съветски свят сблъсъкът между Московската патриаршия и Вселенския престол не беше толкова ожесточен, колкото в Украйна. Температурата на църковния спор очевидно беляза политическото противопоставяне относно идентичността и ориентацията на страната. Във всеки случай Украйна има жизнено значение за Руската православна църква (РПЦ), която смята Киев за своя родилна люлка, а себе си – за продължител на църквата „на цяла Русия“, която се е родила чрез кръщението на киевчани. Всъщност Московската патриаршия поддържа 12 000 енории в Украйна, които представляват повече от една трета от всичките й енории – огромно имущество и важни паметници, като например Киево-Печерската лавра.


Руската държава и Църквата се опитват да представят въпроса за автокефалната Украинска църква като рожба на украинската „революция на достойнството“ (на украински: революцiя гiдностi) от 2014 г. Тези усилия обаче продължават вече век, от началото на борбата за създаване на независима украинска държава след Октомврийската революция. Въпросът беше възроден малко преди постигане на независимостта на страната през 1991 г. От 1992 г. до 2018 г. украинското православие беше разделено в три групи, две от тях се считаха за схизматични от останалите православни църкви. Решението на Вселенската патриаршия да създаде автокефалната Православна църква на Украйна беше насочено към лечението на този разкол.


Твърдата позиция на Московската патриаршия, която реши да пристъпи към прекъсването на евхаристийно общение с Майката Църква, се дължи на притеснението, че новата автокефална църква ще отнеме от нея голям брой вярващи и имущество. Освен това според руския възглед, ако РПЦ загуби Украйна, тогава тя ще бъде откъсната от корените и историята си. Всъщност няма да може да носи титлата „на цяла Русия“.


Разколът между Москва и Константинопол причини безпокойство и смут сред много православни църкви, защото те знаят, че рано или късно ще бъдат принудени да вземат страна. Москва разгърна разкола през 2019 г. и с Църквата на Гърция тъкмо когато тя призна автокефалията на Украинската църква. Междувременно в Украйна преобладава мир относно църковните дела. Избегнато беше подобно напрежение, отбелязано в териториите, окупирани от русофилите сепаратисти, между вярващите на двете православни църкви. Изглежда, че в Украйна се създава модел „на двойна юрисдикция“ между Константинопол и Москва.


Борбата за автокефална Украинска църква, 19191945 г.


Създаването на независима църква от Московската патриаршия беше основно искане на украинското национално движение. След Февруарската революция през 1917 г. и установяването на временно правителство в Русия от Александър Керенски, през юни се създава Украинската народна република (Українська Народна Республіка). Първоначалният план предвижда новата демокрация да бъде автономна част на Руската република, която Керенски обявява през септември с.г. След болшевишкия преврат Украинската народна република провъзгласява своята независимост през януари 1918 г. До нахлуването на болшевиките и разпадането й през 1921 г. републиката се оказва въвлечена във война за своето оцеляване, застрашено не само от болшевиките, а също и от крайнодесните сили.


Йерархията на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ) е преминала през много реформи, за да се модернизира и да стане по-отворена към обществото. Подобно на възстановената Московска патриаршия при Тихон, тя също насърчава демократизирането на механизмите за вземане на решения, като разрешава активно участие на миряните. Според този механизъм съвместните съвети на избраните представители на миряните и духовенството заменят епископите като върховни органи на църквата. Безбрачието на епископите е премахнато и са ръкоположени за епископи женени мъже. В богослужението е въведен украинският език вместо църковнославянския. Същевременно УАПЦ е настоявала за необходимостта от разделение между Църква и държава, тъй като след премахването на патриаршията от Петър Велики (1700) Църквата се е превърнала в учреждение на държавния апарат и поддръжник на авторитаризма (Zhukovsky 1993)


УАПЦ в началото е църква на интелигенцията, идентифицирана с украинското национално движение и възраждането на украинската култура, което започнало от средата на XIX в. Създаването на автокефална национална църква „намали влиянието на Руската църква в украинското село, като същевременно я лиши от всякаква подкрепа от украинската интелигенция“ (Bociurkiw 2003:63). Въпреки установяването на тази институция Руската православна църква остава най-голямата църковна организация в Украйна, която попада под болшевишки контрол през 1921 г. и се присъединява към Съветския съюз като негова независима република през следващата година. Повечето нейни верни духовници, както и всички нейни епископи остават в РПЦ. Решението на мнозинството да остане в РПЦ се отдава на причини, които се дължат на обичая и традицията, както и на революционните промени, насърчавани от новата църква. Не бива да се пренебрегва и руският произход или култура на значителни части на населението и неканоничността на едностранното обявяване на автокефалия. Освен това не трябва да се подценява враждебността на съветския режим към новата църква и неспособността й да се организира в много области по практически причини (Bociurkiw 1979, 92).


В най-голямото си развитие УАПЦ е имала около 6 000 000 вярващи. След анексирането на Украйна от СССР много от ръководителите, духовни и миряни, на Църквата бягат в украинската територия, останала под полски контрол след победата на Полша в Полско-съветската война (1919–1921). От 1926 г. нататък Украинската автокефална православна църква е преследвана в съветска Украйна, където е и унищожена през 1930 г. Движението за украинска църква обаче оцелява в източните области на Втората полска република до съветското нашествие през 1941 г. Полската православна църква (ППО), която е била създадена чрез патриаршески томос през 1924 г., разрешава използването на украинския език в богослужението. Освен това паството на тази църква се състои най-вече от украинци и беларуси.


По време на нацистката окупация в Украйна (Reichskommissariat Ukraine, 1941–1944) ППЦ се опита да възстанови УАПЦ. Ръкоположението на нейната йерархия се основава на Патриаршеския томос на 1924 г., който създава ППЦ. Решението на Вселенската патриаршия да издаде този томос е основавано на неканоничното отнемане на Киевската митрополия от нейната юрисдикция след 1686 г. По време на окупацията е създадена и Украинската автономна православна църква, която признава юрисдикцията на Руската православна църква върху нея, но смята, че тя е била „замразена“, докато нейната майка църква е била под комунистическа власт. „Автономната“ църква се обръща към рускоговорещите граждани на Украйна, докато „автокефалната“ – към тези, които подкрепят националното движение (Zhukovsky 1993).


Със завръщането на съветските войски през 1944 г. цялата йерархия на УАПЦ избяга отново на Запад, последвана от много вярващи. Онези, които остават, са принудени да „се обединят“ отново в Московската патриаршия по обичайния начин. УАПЦ рухва заедно с политическата независимост на страната (Grytsenko 2019). Съветските власти разрушават също и Украинската гръкокатолическа църква (униатска), която е идентифицирана с украинския патриотизъм и е силно опозиционна както на руското, така и на полското влияние. Тази църква ще разцъфтява в диаспора и ще продължи тайно да функционира в Украйна. Въпреки разрушаването на УАПЦ, която оцелява само в диаспора (особено в Южна Америка и Океания), въпросът на украинското православие ще остане отворен. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org