BG | RU

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И „ДРУГИТЕ“. ПРИМЕРЪТ С ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ (1941–1944 Г.)

година 2020 / брой 153, Горан Благоев

  

Църквата като богочовешка институция винаги е мислена като универсален, т.е. наднационален организъм. В него другостта няма онова значение, които има в извънцърковната сфери. В Църквата, основана от Христос, другият е като самия теб – образ и подобие на Бога, а идентичността й е само една – Христова. Но когато Църквата се превърне в инструмент основно на земната власт, идеята за другостта придобива различни измерения и смисли – в нея се сблъскват обществени и социални идеологии, разнородни национализми и „православни“ идентичности, често противоположни и взаимноизключващи се. Рядко има християнска общност или поместна църква, която да е устояла на това изкушение.


Какво се случва, когато Църквата трябва да действа под напора на подобно изкушение? Когато от своя универсум трябва да пребивава в земната конкретика на една държава или нация? А какво се случва с другите в дадената територия или съ-общост, върху които се простира и диоцезът на дадената поместна църква? Един от възможните отговори ни дава поведението на клира на Българската православна църква във Вардарска Македония по време на Втората световна война. На този терен, в който освен българи с безспорно заявена етническа и религиозна идентичност живеят хора, отстояващи идеи, различни от тезите за национално и църковно единство – сърби и сърбомани; албанци; комунисти и личности с леви убеждения, симпатизиращи на съветската идеология; привърженици на прохождащия македонизъм; евреи; униати. При все че някои от тях също не оспорват своята българска принадлежност, всички те може да бъдат поставени в категорията „другите“ с цялата условност на понятието. Те са „другите“ спрямо тогавашната държавна идеология и/или спрямо паството на Българската православна църква.


Присъединяването на България към Тристранния пакт през март 1941 г. и последвалата развръзка за постигане на националното обединение в средата на април същата година дават възможност и на Българската православна църква (БПЦ), която по това време съществува под институционалното име Българска екзархия, да възстанови някогашните си диоцези в новоосвободените земи.


Светият синод провежда на 29 и 30 април извънредни заседания, за да приеме „канонически мерки за възстановяване ведомството на светата ни Църква в новоосвободените епархии от нашата църковна област“[1]. Решено е на мястото на някогашните шест екзархийски епархии в Македония да се обособят три епархии, които обхващат Вардарска и частично Егейска Македония – разбира се, в териториите, предоставени за администриране от Третия райх на Царство България: Скопско-Велешка, Охридско-Битолска и Струмишко-Драмска. Създадена е и Маронийска епархия (със седалище в Ксанти), но тя обхваща част от бившия екзархийски диоцез в Беломорието. Тяхното администриране е поверено на четирима синодални митрополити, които действат като „управляващи“ или „временно управляващи“, но де факто изпълняват функциите на титулярни епархийски архиереи. Скопско-Велешката епархия е поверена на Търновския митрополит Софроний; Охридско-Битолската епархия поема Ловешкият митрополит Филарет, Струмишко-Драмската епархия оглавява Неврокопският митрополит Борис; Маронийската – Пловдивският митрополит Кирил.[2]


В тези новообособени епархии естествено служат не само свещеници от български произход, но духовници от сръбски и гръцки произход, а също и руснаци белоемигранти. Паството също не е еднородно. Особено деликатно е положението в Беломорието, където има духовни околии без нито един български свещеник[3]. Всички заварени православни свещеници и монаси към този момент се явяват клирици на поместните църкви в кралство Югославия и кралство Гърция – респективно Сръбската патриаршия, Вселенската патриаршия и Атинската архиепископия. Приобщаването им като служители на Българската екзархия е сред кадровите проблеми, които трябва да разрешават нейните митрополити в новоприсъединените земи. При това съвсем не всички жители на Вардарска Македония споделят ентусиазма и екзалтацията при посрещането на българските държавни и църковни власти през април и май 1941 г.


Още с навлизането на V българска армия във Вардарска Македония повечето представители на Сръбската православна църква от сръбски произход предпочитат да напуснат областта и да се върнат в пределите на Сърбия. И едва отделни свещеници сърби решават да останат в енориите, които са им поверени. Единици са сръбските клирици, като свещеници Петър Попович и Йован Тодорович от Щип, които решават да напуснат едва след като предадат църковната собственост на легитимния представител на Българската църква – архимандрит Стефан, протосингел на Скопско-Велешката епархия[4]. Това се случва на 24 май 1941 г. Впоследствие през юли един от тях, протойерей П. Попович, който освен щипски енорийски свещеник е бил и секретар на епархийския съвет на Злетовско-Струмишката епархия на СПЦ, пише доклад до Тимошкия епископ Емилиян. Той се оплаква от членовете на местния Български акционен комитет (БАК) в Щип, които при навлизането на немските войски в града на 7 март, поискали от него да им предаде имуществото на енорията. Протойереят отказва да сдаде цялата църковна собственост с обяснението, че ще стори това, когато дойде законна българска църковна власт. Тогава от БАК му забраняват да служи в градските църкви заедно с другия сръбски свещеник протойерей Йован Тодорович: Българите от комитета – щипяни – ни отстраниха с думите: „Сръбските свещеници нямат право да служат на българите в българската цъква. Свещениците, родени в тези краища на Южна Сърбия, включително и в района на Щип, веднага надигнаха глава и настояха като българи да служат в българския храм, биейки се в гърдите, че са „българи“. Тяхната постъпка е отвсякъде за осъждане...“. Българите настояваха да се определя като българин, а след това да говоря и пиша на чист български език. Това не можех да приема, тъй като никога не съм се чувствал българин.[5] Определена активност от позиция на силата проявява и Ловчанският митрополит Филарет – управляващ Охридско-Битолската епархия. Той заварва в Битоля общност от свещеници и миряни с български и влашки произход, потомци на патриаршистки фамилии, отказващи да се присъединят към Екзархията. Те са покровителствани от германското командване в града и настояват да се обособят в отделна църковна община при църквата „Св. Димитър“, смятана за патриаршеска. Неформални лидери на тази общност се явяват отстраненият от българската полиция свещеник Петър и свещеник Василий. Със съдействието на уважавани местни първенци[6] сред париаршистите се всява разделение и свещеник Василий преминава към Българската екзархия. С негова помощ митрополит Филарет успява да отстрани църковното настоятелство при църквата „Св. Димитър“ и да го замени с „четирима души, добри българи“, които се наемат да управляват и „многомилионното имущество на църквата“.[7] Неврокопският митрополит Борис, управляващ Струмишко-Драмска епархия, също предупреждава заварените свещеници от района на Струмица, Гевгели, Берово и Кавадарци да се съобразяват напълно с новото положение и ако имат някакви смущения, те са свободни да се оттеглят. Ако пък останат, ще трябва да се проявят със службата си на нашата родна църква.[8] Не навсякъде обаче на българските църковни власти се налага да изискват по административен път лоялност към Българската екзархия. Повсеместно те разчитат на мнозинството свещеници от български произход, по-възрастното поколение сред които е ръкополагано от екзархийски митрополити и те са били екзархийски клирици до 1918 г.


 


[1]              ЦДА, ф. 791 к, оп. 1, а.е. 67, л. 31 и 37. Протокол № 4 от 29.04/16.04. 1941 г.


[2]              Пак там, л. 39. Протокол № 5 от 30.04/17.04. 1941 г.


[3]              Пак там, л. 235 и 240. Протокол № 22 от 25.09/12.09.1941 г.


[4]              По негово разпореждане сръбските свещеници предават собствеността на църквите в Щип на специална комисия, оглавена от новоназначения български архиерейски наместник.


[5]              Цит. по https://srbin.info/kultura/iz-catene-mund1i-nepoznati-zlocini-nad-srbima-u-makedoniji/ – наличност към декември 2019 г.


[6]              Един от тях е д-р Борис Светиев, областен лекар в Битоля, представител на известната битолска фамилия Светиеви.


[7]              ЦДА, ф. 791 к, оп. 1, а.е. 67, л. 79-94 – цит. по Архивите говорят, Т. 63. Българското управление във Вардарска Македония (19411944 г.), Документален сборник, ДА „Архиви“, С., 2011, с. 69.


[8]              ЦДА, ф. 791 к, оп. 1, а.е. 67, л. 79-94 – цит. по Архивите говорят, т. 63..., с. 79.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org