BG | RU

ЗА СОЦИОЛОГИИТЕ НА ВЯРАТА И ОБЩЕСТВЕНИЯ МОРАЛ

година 2020 / брой 154, отец Илиян Алексиев

  

С отец Илиян Алексиев разговаря Сандра Керелезова


Според православното разбиране за човека всеки е способен да върши добро, независимо дали разпознава Христос като свой Спасител или не. Най-лаконично тази идея на православната антропология е изразена в думите на Майка Гавриила: „Божията искра е вътре в нас. Тя не може да отсъства от което и да е човешко същество. Онова дихание, което Бог ни е вдъхнал, е любовта. Махнете ли Божията искра, ставаме живи трупове“[1]. Оттук и невярващият в Бога добротворец e човек, служещ за морален пример по силата на Божия творчески промисъл, макар и самият той да не го признава (или разпознава). От друга страна обаче, в стихията на съвременния свят някои от понятията за морал се движат по плаващи кейове, в сферата на динамичната относителност. Пример за това е увереността на някой атеист, че подкрепата му за узаконяването на евтаназията е в услуга на доброто.


Дали съвременният човек обвързва идеята за етика с идеята за Бога? Или това е отживелица? С методите на социологията това решават да проверят изследователите от известната социологическа агенция „Пю“. Проучването им е в световен мащаб, а сред изследваните страни в Европа е и България. Според публикуваните резултати половината от българите обвързват морала с вярата в Бога. Сред европейските народи преди нас в своеобразната класация са гърците (с 53%), а след нас – руснаците и поляците. На противоположния полюс са французите – едва за 15% от тях е нужно да си вярващ в Бог, за да бъдеш морален, както и шведите (с 9%).


Изненадват ли ви с нещо тези данни и какви тенденции очертават на духовната карта на Европа?


България заема добро място, между Гърция и Русия. Ние и в други отношения сме между Гърция и Русия, но в случая се доближаваме до западните страни. Резултатите напомнят за старата противоположност по оста Изток-Запад. От резултатите от изследването може да се търси закономерност между по-добър живот, съответно – по-малко вяра, когато моралът не е задължително обвързан с вярата, и обратно – по-лош живот, респективно повече надежда в Бога, когато основите на морала са обусловени от вярата в Него.


Както казах, това е не е ново и не ме изненадва. В предишни проучвания Западът винаги е по-невярващ от Изтока по социален принцип. Например през 2004 г. в проучването GfK Custom Research Worldwide, обхващащо 21 държави, в Холандия вярващите са едва 5 3% на фона на първенствуващата Румъния с 97 %. Това не означава, че в поликонфесионалната Холандия, сега вече Нидерландия, същият процент са неморални.


Интересно е да се погледне и пò на Изток. В Турция например през 2014 г. социологическият институт „Конда“ посочва, че за последните десет години до 2014 г. броят на атеистите се е увеличил тройно. И обратно, броят на заявяващите се като мюсюлмани намалява от 55 на 51 %, независимо че агенцията по вероизповеданията „Дианет“, която според някои е подчинена на президента, поддържа консервативното мнение, че мюсюлманите в страната са 99 %. Това, първо, говори за неяснота в обективността и второ, поради етническите специфики ислямският морал според мен би останал същият, дори и да се потвърди процентът невярващи.


Всъщност правилно ли е поставен въпросът на проучването? Ако го преформулираме така – трябва ли моралният човек непременно да е вярващ, как бихте отговорили вие? Отец Стивън Фрийман например има една мисъл – че грехът не е морален проблем; добрият самарянин от притчата всъщност от съвременна гледна точка може и изобщо да не е вярващ човек. И оттук защо ние, християните, нерядко обръщаме внимание на това, че Христовото учение не се изчерпва с някаква система от етически правила?


Въпросът е добре поставен. Единствено не съм сигурен дали добре са приложени количествените и качествените методи по отношение на особености на източния и западния човек, или иначе казано, не знам дали при изследването има еднакъв подход и дали е обърнато внимание на специфичните детайли. Ако подходът е един и същ за всички, то това е по-скоро извадка за обществото, най-близко до тези, които правят изследването. Християнският Изток и християнският Запад имат различно отношение към връзката между вяра и морал. Така може да се обясни и този резултат. Католическият свят поддържа схващането, че е важно да се прави добро, независимо дали си вярващ или не. Приблизително за това се говори и в пастирската конституция на Католическата църква за съвременния свят – Gaudium et spes на Втория ватикански събор.


Православният изток смята, че реално няма автентично добро, без да е в името на Христос, така че аз нямам представа дали този процент от изследването не е следствие от смесването на двата възгледа.


Относно греха смятам, че трябва да бъде разглеждан като важен дял от християнската етика, тъй като той има участие в категориите добро и зло. Георгиос Мандзаридис в своята Християнска етика го разглежда в контекста на богословието на свети Григорий Палама – че нищо в този живот освен греха не е истински зло. Дори учебното помагало за 9–12 клас, одобрено от МОН, има цял отдел „Философия на християнския морал“, където грехът се разглежда в няколко точки.


Да, сега самарянинът може да се разглежда като антипод на свещеника и левита, които подминават наранения, и дори това ще говори, че е невярващ, т.е. не е като вярващите, които го подминават. Днес този образ може да бъде използван дори от групи и организации, които се борят за своите права. Той може да бъде с различен цвят на кожата, с различна сексуална ориентация, дори може да бъде полово неутрален – какъв по-добър пример за размахване на пръст по религиозните организации, които са против свободите на различните. Около това обаче има и някои неща, за които не се споменава в притчата. Например, че духовниците не са доближили страдащия, за да не се осквернят, изпълнявайки Мойсеевия закон, но Христос показва, че ближен е този, който е помогнал, независимо че е самарянин, сиреч – отритнат от юдейското общество. Тук той показва несъвършенството на Мойсеевия закон, на който закон Той е завършек и изпълнение. Според Христовия закон на любовта човек се осквернява тъкмо когато подминава нуждаещия се, а не чрез докосването му. Затова и Христовите свещеници трябва да са като самарянина, който е положителният герой в притчата. В православната иконопис самарянинът е Христос, независимо от това, че по произход е юдеин, което отново говори за това, че доброто трябва да е в името на Христа. И понеже грехът не се разглежда само от гледна точка на християнската етика, но и на християнската философия и догматика, затова и Христовото учение не се изчерпва със система от етични правила. (...)


 


[1] Из книгата на монахиня Гавриила Майка Гавриила. Аскетика на любовта, София, Омофор, 2015, с. 211.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org