BG | RU

ЦЪРКВАТА НЕ МОЖЕ ДА МЪЛЧИ ПРИ НАСИЛИЕ НАД МИРНО ПРОТЕСТИРАЩИ ГРАЖДАНИ

година 2020 / брой 155, Разговор с о. Алексей Умински

  

С отец Алексей Умински разговаря Теодор Александров


 


Православната църква и в частност РПЦ е особено подозрителна към всякакви форми на масови протести. Защо според вас е необходимо и важно РПЦ да реагира на случващото се в Беларус? Виждате ли адекватно църковно поведение на йерархията и в какво се изразява то (в Беларус, както и в Русия)?


Църквата в Русия се отнася с подозрение към всяка форма на масови протести. Мисля, че става дума за принцип. На първо място, всички исторически църкви винаги се опитват да се държат встрани от процесите в обществената сфера, защото в продължение на цялата си многовековната история Църквата не е успяла да изработи инструменти за реакция на подобни обществени явления. Църквата, и по-конкретно в Русия, помни времената на изпитания, донесени от революцията, т.е. от едно обществено движение, довело до държавен преврат и смяна на властта и завършило с ожесточени гонения срещу Църквата. Тогава самата Църква се оказва в състояние на опозиция. Да си спомним, че нашите новомъченици винаги са били съдени по политически обвинения, били са обвинени в контрареволюционна политическа дейност. Това винаги е било отричано от самите мъченици, но въпреки това според официалната версия те са били гонени не заради вярата си, а по политически обвинения. Това се отнася и за цялото останало население на Русия, което е било репресирано.


На второ място, в течение на историята Църквата е била в много голяма степен свързана с държавната власт. Църквата е била държавна религия и в някои държави това остава така и досега. Църквата е търсила симфонията, следвайки принципа на Юстиниан, макар такава симфония практически да не е имало и Църквата винаги да е била в определена степен инструмент в ръцете на държавните власти. Това е особено видимо в Русия през т.нар. Синодален период, когато самата Църква, от гледна точка на нейното самоуправление, не е съществувала. Тя е съществувала единствено като религиозно министерство, чийто глава – оберпрокурорът, е назначаван от държавната власт. Този оберпрокурор не ръководи тайнствения, мистичен живот на Църквата, който в крайна сметка е ръководен от самия Господ Иисус Христос, а само външната форма на Църквата. И тогава тези отношения между държавата и Църквата са били много близки, към тях Църквата привиква. А когато тези отношения се пропукват, тя се оказва в странно състояние, Църквата просто не знае какво да прави, как да реагира.


Наблюдаваме това и по места, където Църквата не се подкрепя от държавата, като напр. в САЩ. С удивление наблюдаваме, че главата на Архиепископията на Константинополската патриаршия, Елпидофор, започва да взема участие в процесиите на движението „Животът на черните има значение“, не е разбираемо защо това е необходимо и коя част от населението той с тези свои действия поддържа. Тези действия могат да бъдат интерпретирани по различен начин. Например сякаш днес Църквата, в лицето на Константинополската патриаршия, се занимава с политически въпроси, включва се в световната политика, в геополитиката. Виждаме как нервно реагира йерархията на Гръцката църква на появата на обществените движения, свързани с европейските въпроси и правата на човека, свързани с такива леви, радикални движения, които поддържат трансджендърите, секусалните малцинства и правото на аборт. Тези движения винаги предизвикват недоумение и неразбиране какво може да се направи, как Църквата може да реагира.


Същото се отнася и за църкви, които получават своите права и своята свобода в държави, които наскоро са се освободили от съветската идеологическа система, които сега започват своя държавен път. Такива държави като Украйна, Беларус, Русия, във всяка от тези страни протичат собствени процеси, които показват как Църквата не се е научила да избира пътя на самостоятелността. В една или друга страна тя се стреми да се приспособи към държавните системи, да има поддръжка от държавните структури и да се опира на държавното финансиране.


Наред с това, Църквата е организирана, следвайки принципа на държавата. Историческите църкви днес, външно, следват съответната държавна система. Те имат определена вертикала на властта, своя икономика (достатъчно непрозрачна, поне в източноевропейските страни), имат църковни граници, които съвпадат с границите на държавата, и всяка поместна църква реагира крайно болезнено на всяко възможно нарушаване на юрисдикционните граници ‒ тук отсъства каквото и да било разбиране за любов, братство и смирение, към заповедите на Христос за това кой е първи и кой ‒последен. И този проблем не е осмислен, тъй като, когато става дума за такива външни въпроси, Църквата живее изцяло по светските закони.


Затова и днес, когато в такива държави в процес на преустройство, се наблюдава смяна на границите и на юрисдикции, за църквите това се явява предизвикателство, на което те нямат отговори. Църквите не знаят как да изработят съвременен поглед към тези въпроси и винаги ги тегли към отминали форми на реакция. Започват да търсят основания в канонически решения, които са били приети преди хиляда години и които по никакъв начин не съвпадат с нашата съвременност. Търсят възможност чрез държавни канали да влияят на отношенията между църквите в целия свят, и това се отнася за абсолютно всички православни братя.


От друга страна, когато вътре в съответните страни се случват някакви процеси, подобни на тези, които сега се случват в Беларус, отново не знаят как да реагират, защото Църквата не се е занимавала истински със социална работа. Защото Църквата не може да се мисли извън държавната система. Църквата никога не е имала тази самостоятелност и свободата, която получи през последните десетилетия, и не успя да се превърне – поне в славянските страни от бившия Съветския съюз – в самостоятелна сила. Очевидно е, че напр. във Франция или в Германия, основната църковна сила се явява общината – католическата или лутеранската – там никой не се интересува от мнението на православните за това какви социални явления се случват в тези страни. Но католическите и лутеранските църкви отдавна са решили тези проблеми за себе си, те не пренебрегват социалните проблеми, отдавна се занимават със социалните проблеми на народа, а следователно и с политическите проблеми. Докато за православието тези въпроси се оказват напълно неочаквани и то отново се опитва да намери отговора в миналото, в аскетическото минало, като на всяко съвременно предизвикателство намира обтекаем отговор ‒ че трябва да се занимаваме със собствената си душа, да се борим с греха вътре в себе си, да не пристъпваме към места, на които кипят страсти, защото това е вредно за душата, целта ни е да се молим. Тези отговори не са интересни никому, но те са единствените, които днес може да изкаже средностатистически православен свещеник или йерарх. И това е в по-добрия случай. В по-лошия случай този свещенослужител ще поддържа държавната власт, която го храни, защото през този период и в Украйна, и в Беларус, и в Русия, в Църквата бяха вложени огромно количество държавни средства, както за религиозно образование, така и в самите структури на Църквата. През тези години Църквата получи от властите това, което не е получавала в продължение на столетие на гонения. Изведнъж държавата започна да се отнася към Църквата добре, да я поддържа, дори президентите в православните държави започнаха да се съобразяват с народната вяра. Дори в Беларус президентът, който подчертава своя комунистически атеизъм, започна да се нарича православен атеист, да казва: Аз съм с вас, скъпа моя църква, вие трябва да ме почитате и всячески да ме поддържате. За мнозина това се явява решаващ фактор в отношението – тази власт, която ни е хранила и поила, сега срещу нея излизат тези недоволни хора, които е непонятно какви са, вероятно те са антицърковни. Освен това финансовите, информационни, социални потоци, които са подържали съществуването на Църквата през тези години, може да пресъхнат, а това за мнозина е основание да поддържат действащите политически режими, включително и заради опасения за своето собствено бъдеще.


Затова, когато има такива широки обществени протести като тези в Беларус, самите протести може и да не са особено интересни на Църквата, тъй като е ясно, че в тези протести става дума за смяна на властта, за начина на гласуване, за въпроси, от които Църквата по принцип не се интересува много. Същинските причини за протеста не са от вътрешноцърковен интерес. Въпросът за изборите наистина не е въпрос на Църквата. Може да бъде важен за вярващите, но не може да бъде задължение на вярващите или на Църквата да взимат отношение по този въпрос.


Но когато става дума за смазването на протеста от властите с все по-твърди мерки, когато става дума за насилие, издевателство, за очевидна несправедливост по отношение на мирно протестиращи хора ‒ подчертавам, мирно протестиращи, защото не всички протести могат да се характеризират като такива с мирен характер ‒ тогава вече въпросът не е за политическото отношение към протестите, не става дума за самата реакция срещу протестите, а за реакция срещу насилието, срещу това зло, което държавната машина употребява по отношение на беззащитни граждани. Свидетели сме не само на обществена реакция, но и на църковна реакция срещу смазването на протестите в Беларус. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org