BG | RU

ЕРАТА НА ИЗКУСТВЕНИЯ ИНТЕЛЕКТ (ИЛИ БЛАГАТА ВЕСТ НА ВРЕМЕТО)

година 2020 / брой 155, Фабрис Аджадж

  

 


Можем да се запитаме защо сме тук. Или защо все още сме тук. Защо един човек за пореден път взема думата под сводовете на „Парижката Света Богородица“? Всичко в една подобна ситуация изглежда някак ретроградно или прашасало. Достойно за музейна експозиция или пощенска картичка.


Става дума за един човек, за един sapiens, каквито е имало още от предисторията, роден от баща и майка, разумно и неразумно животно, знаещо, че ще умре, но незнаещо дали го чуват. Накратко, за още един клетник, излязъл след 200 000 или 300 000 години от майчината утроба, нищо че живеем в епохата на „технологиите“ или на „интелигентните системи“.


Ала вземе ли такъв човек думата, не е ли това разочароващо? Или съмнително? Взимаме думата, както черпим вода; гребем, за да намерим нужните слова, гледаме да не се удавим сред слюнките си, скалъпвайки фрази, а в същото време живеем в епохата на „хората, които вземат решения“, умеещи да ни убеждават с великолепните си презентации на „Пауър Пойнт“, където млади момичета комуникират ясно чувствата си, благодарение на „емотиконите“.


Още повече, ако този човек е тъй изостанал, че взима думата под готически сводове. Архитектура, без съмнение включваща в себе си палеолитната пещера, езическата гора, гръцкия храм, римския храм и най-вече шатрата на Срещата, издигната от евреите в пустинята; очевидно е, че тя няма нищо общо с функционалността на някоя заседателна зала. Старите катедри не разполагат нито с електрически контакти, нито с WI-FI. Те ни дават достъп до материално място, в което се вместваме с тялото си, макар да живеем във времето на киберпространството и интерактивността „онлайн“. И самото това материално място задължава човека, вземащ думата, да не говори твърде дълго по причина на звукоотражението. Той трябва да забави своя изказ, твърде високия си изказ. Което го обрича да влезе в играта.


И тъй, той взема думата под сводовете на „Нотр Дам“, така да се каже, в полите на майка си… Това се случва днес, но би могло да се случи – още по-добре – през Средновековието. Ала бъдещето не се измисля тук – би било прекалено – а в Силиконовата долина или в Института за генома в Пекин. И вече гениите на Гугъл или на „Тесла“ са тези, които сме принудени да слушаме като папите на Новия Антропоид. Защо тогава сме все още тук?


Аз не съм трансчовешко същество, по-скоро съм човешка останка, нещо между Квазимодо и Замразения. Един човек на нашето време не би дошъл тук само с клетото си тяло от плът и кръв, състоящо се от въздух и кости. Той би проникнал в историческите ви данни, би ви предложил мощен алгоритъм, способен да ви заинтригува. А пък аз се колебая, заеквам… дори не съм сигурен, че бих могъл да ви заинтересувам. И в тези времена на шум и на забавление, най-многото, което бих могъл да сторя, е да ви предложа дълга порция от мълчание и скука. Да ви отведа в пустинята. Както Светият Дух в Евангелието… Той подтиква Иисус да остане в пустинята четиридесет дни…Успокойте се: разполагам само с 40 минути.


Изобщо не съм в състояние да прибегна до рекламната ефикасност. Моят метод е по-скоро на потапяне в себе си, за да ви направя съпричастни на собствената ми озадаченост. А тя се увеличава поради факта, че не съм проповедник, а съм поставен в позицията да проповядвам; дадена ми е най-обща тема, чиято формулировка не е особено вълнуваща, а пък съдържанието й препраща към една от най-трудните реалности: „Културата, предизвикателство пред евангелизацията“. Предизвикателството е факт, това е съвсем сигурно. Ала няма как да подходя към темата без стъписване. Да, искам да ви предупредя веднага: едва ли ще стигна до нея. Онова, което ми се иска да направя, толкова ме отдалечава от темата, че само Бог може да ме спаси.


За човека, който взема думата под сводовете на една църква, най-естествено е да бъде обзет от свръхестествена глупост. Така твърди света Анджела от Фолиньо: „Човекът, стремящ се да обозре неизречимото, бива обзет от стъписване, дори проповедникът, който трябва да заговори, изпада в подобно състояние и често се случва да каже на събралото се множество: „Идете си, не съм в състояние да говоря за Бога, аз съм недостатъчен“. Според света Анджела дори най-мъдрият проповедник би трябвало да се качи на катедрата и да изрече пряко волята си няколко „Ах! Ах!“ от преклонение и безпомощност, след което да слезе оттам, удивен и от това си красноречие. Подобна мъдрост откриваме у поетите и богословите: те говорят малко повече, но славата им най-често е израз на това „Ах!“ пред ступора от реалното.


Подобна мъдрост обаче не се съдържа в проекта на така наречения „изкуствен интелект“. Никой от създателите на „изкуствения интелект“ не си поставя за цел създаването на толкова сложна машина, чийто подвиг да е в изричането със синтетичен глас на следното послание: „Изключете ме, ако обичате, аз съм недостатъчна“. Ако „изкуственият интелект“ цели стъписването, а не изчислението, това наистина би било знак за неговата интелигентност, сиреч за отвореността му към онова, което го надмогва. Така машината би започнала да пости от електричество и да се моли да бъде изтръгната от затвора на изчислимото. Ала боя се, че в подобна перспектива проектът за създаването на „изкуствен интелект“ никога не ще види бял ден.


Дори съм склонен да мисля, че хоризонтът на производителите на компютри опира не толкова до интелекта, колкото до изкуствената глупост. Защото глупак е не този, който бива подвластен на стъписването. А онзи, който има отговор на всичко. Неспособен да се открие към онова, което го трансцендира, към другия, към събитието, той вкарва всичко в мелницата на малката си система. Движен от човешкия интелект, такъв човек може да оказва услуги: но убеден в надмощието на човешкия интелект, той позволява на глупостта да отбележи забележителни успехи.


И тъкмо тук, сякаш случайно, аз се насочвам към темата си. Припомням я отново в рамките, които ми бяха зададени: „Културата, предизвикателство пред евангелизацията“. Някои биха могли да решат, че голямото предизвикателство на една „нова евангелизация“ е в това да се приспособим към „новите технологии“. Това са защитниците на една Църква, която „кипи“, и те смятат, че комуникацията е най-решаващото нещо в lectio divina[1]. Ако случаят бе такъв, то предизвикателството не е в сферата на културата, а на социалното инженерство. Защото новите технологии не са „култура“ в собствения смисъл на думата. Времето на културата отмина. По-скоро сме в ерата на онова, което папа Франциск нарича „технократична парадигма“ или „техно-икономика“. И тук въпросът е да разберем дали Благата вест може да се възвести в тази парадигма, или за това е необходима култура. (...)


 


[1] Израз, който в латинската традиция препраща към „светия прочит“ или към четирите смисъла на Св. писание, установени от отците на Църквата: исторически, алегорически, морален, анагогически. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org