BG | RU

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО

година 2020 / брой 155, Николае Щайнхард

  

Познавам учението на нашата Църква за предопределението. Зная, че тя го отхвърля, като осъжда неговите защитници, и че в основата на спасението на грешниците са благодатта, вярата и добрите дела. Отец Илие (Клеопа) с право, смея да твърдя, клони към тезата, че предопределението е направо ерес.


Признавам си все пак, че винаги съм бил изкушаван, впечатлен и дори обсебен от някои текстове както от Стария, така и от Новия завет, които оставят в нас усещането, че съдбата на нашите души е предварително определена. Измежду тези мрачни текстове, разбира се, преди всичко са силните декларации на свети апостол Павел в Посланието до римляните (1:28-30 и 9:15-23), които могат да бъдат използвани в подкрепа на учението за предопределението, защото звучат много категорично: Защото Той казва на Моисея: „който е за помилуване, ще го помилувам, и който е за съжаляване, ще го съжаля" (9:15).


Текстовете обаче, които винаги са будили ужас в мене, са от Римляни 9:18 и 9:20-23 , където Господ е оприличен на майстор грънчар, който според волята си моделира съдове, приготвени за погибел и за слава. Но би било добре да прочетем отново целия пасаж съсредоточено, с абсолютно внимание: И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава. Но ще ми кажеш: а защо още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му? Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Какво от туй, ако Бог, желаейки да покаже гнева Си, и да яви мощта Си с голямо дълготърпение, понесе някои съдове на гняв, приготвени за погибел? Следователно съдовете за срам са предварително предназначени за гибел и осъждане. Но това представяне на Господа като безмилостен и произволно избиращ грънчар дали има за цел да ни обезпокои, да ни уплаши, или да си кажем направо – да ни скандализира?


Аз се питам, не само от диалектическа и екзистенциална гледна точка, но и с непредпазения и неизтънчен ум на вярващия човек като този на въглищаря на Жан-Жак Русо, като грънчар ли да си представяме Бога? От всички имена и символи, които мога да дам за пример, повече или по-малко подходящи, забравяйки, че се намираме в областта на апофатическото богословие, дали това е най-добрият образ? Нима нашият Създател и Отец не е възлюбил хората? Та нали Той е изпратил единствения Си Син в света, за да спаси този свят, и то на каква цена? С цената на Неговата смърт на Кръста. Как е възможно, и то без резерви и тъга, да си представим един грънчар да меси глината с дистанцираност и безразличие и да прави от нея съдове – добри и лоши, след като става въпрос за вечната съдба на души, които са обиталище на частица от божествения дъх? Добрият, справедливият и милостив Бог да бъде само един безразличен майстор грънчар? Нима не е метафора, която отива твърде далеч? Нима Павел, ученик на фарисея Гамалиил, не е в хватката на една образност, стигаща до формално оправдано умозаключение? Или напротив, може би то изразява с цялата си строгост, с цялата си категоричност една ужасяваща истина, която надхвърля възможностите ни да разберем, да проумеем?


И в Книгата на Йов (глава 32 и следващите) онзи, който прекъсва дългия спор между Йов и тримата негови посетители – Елиуй, син на Варахиил от Рамовия род, е предшественик на тезите на Павел от Посланието до римляните. И според него човекът не е в позиция да оспорва Божиите решения, каквито и да са те. Не му остава нищо друго, освен да се подчини („да държи устата си затворена”), без да претендира, че разбира, приемайки като добра и справедлива Неговата воля. Всичко това не трябва да се бърка с тезата за предопределението, но немалко истина има в начина на изразяване на Елиуй (например в Иов 33:12-13: Бог е по-горе от човека. За какво ти е да се бориш с Него? Той не дава сметка за никакви Свои дела), намираме зрънце от бъдещето при използвания стил De verso arbitrio или в Августиновия стил, или в стила на творбите на двама видни представители на учението за строгата предопределеност – Лутер и Янсений.


Не трябва да крия, че приобщаването към теорията за предопределението на хора като Августин Блажени (католицизмът безуспешно оспорва това определение), като Лутер, Калвин, Паскал, янсенистите или Карл Ърт, ме накараха дълго да мисля. Та нали нашата майка – Църквата, в милостта си се опитва да не плаши децата си с митологизиране и подслаждане на истината? Нали им говори така, че да не им отнеме надеждата, да не им разклати вярата и да не им опустоши душите? Да не би да си имаме работа с една добронамерена и измислена поради съчувствие измама – fraus pia?


Така си останах – ужасен и нападнат от съмнения и страхове, докато не прочетох книгата Le choix de Dieu – Божият избор (1987 г.), заглавие, което бих изтълкувал така: Избрах Господа – на кардинал Жан-Мари Люстиже, архиепископ на Париж, където мисля, че намерих правилното, истинското и успокояващото решение на проблема, който ме измъчваше толкова дълго време (и съм убеден, че аз не съм единственият). (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org