BG | RU

ПОСЛЕДИЦИ ЗА ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ И ДУХОВНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ПЪРВИТЕ ТРИ ГОДИНИ НА УПРАВЛЕНИЕТО НА КОМУНИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

година 2020 / брой 155, Венцислав Каравълчев

  

 


 


Откъс от книгата Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква в България (1944 – 1964 г.).


В периода от 9.ІХ.1944 до 15.ІХ.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.ІІ.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата” на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа”. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, но единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, но дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ” (народни маси). Но дори и „народът” няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек” на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат”. „Пролетариатът” е противопоставен на всички останали от „народа” и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, на носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени”, е необходима „диктатура на пролетариата”, която е „фактически терор и върху самия пролетариат”.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това от своя страна изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото”, защото, както бе отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3] „Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа”, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха... После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията, го арестувахме и го пращаха в лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят...”[4]


Радикалната промяна, която новият режим осъществява във всяка страна, е да унищожи не просто опозиционното мислене, но аристократизма, благородническото начало, всяка прослойка, способна да оцени случващото се и активно да му се противопостави. Радикалната промяна означава унищожаване на традиционната духовност и замяната й с нов имагинерен морал.


„Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвали едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация”.[5]


С провеждането на радикалната промяна целият изграждан векове социален строй и порядък се обръща с главата надолу и най-деградиралата част от обществото заема водещото място на елит. Същевременно, като се поощрява членството в ОФ партиите, самото общество ерозира отвътре, защото това стимулира политическото хамелеонство, предателството и безпринципността. Едно такова членство осигурява някаква сигурност, макар и временна.


Целта на комунизма, чиято движеща сила е омразата, е създаването на една нова анти-духовност, която произнася смъртна присъда над достиженията на християнството и християнската цивилизация, а любовта се превръща в мръсна дума.


„Атеистичният нихилизъм не разбира тайната на Голгота, смисъла на страданията и свободната човешка воля. Комунизмът не може да съществува без враг, към който да изпитва ненавист и злоба. Третият интернационал би могъл да се нарече генерален щаб на световната омраза.”[6]


Църквата, която проповядва Словото Божие и изконните, непреходни ценности в живота на венеца на творението – човека, съвсем логично се превръща в централна мишена за комунистите, които не просто проповядват безбожие, но го поставят за фундамент на своята идеология. Големият руски писател и дисидент Солженицин в речта си при получаване на наградата „Темпълтън” през 1983 г. казва:


„Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че „всяка революция неизбежно започва с атеизъм“. Това е абсолютно вярно. Но светът дотогава не беше виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от марксизма. Главната движеща, мотивационна сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или второстепенна част от идеологията на комунизма; атеизмът не е следствие от комунизма, а е негов фундамент.”[7]


Комунистите се опитват насилствено да наложат фундамента на своята идеология, като се надяват чрез страха от насилието да поставят под контрол самата религиозност на човека. Нещо повече, „реализацията на комунистическата утопия означава системно и последователно ликвидиране на религията и духовенството”[8]. Ето защо още в нощта на 9.ІХ.1944 г. те дават изблик на „омразата си към Бога”, която се материализира в серия жестоки убийства на Неговите най-достойни служители.


Едва ли някога ще имаме пълен списък на всички убити свещенослужители в България през този мрачен период. Много от документите са унищожени в полза на наследниците на извършителите на тези страшни престъпления. Много от престъпленията въобще не са документирани, защото са извършени от партийни активисти и криминални субекти, водени от користни цели, които се възползват от безвремието, за да уреждат лични сметки. Много от тези убийци нито са можели да четат, нито да пишат, и дори да са пожелавали, не са можели да документират случилото се. Но и малкото сведения, с които разполагаме днес, са достатъчно красноречиви. Само на 9.ІХ.1944 г. равносметката от броя на известните ни поименно свещеници, жестоко убити от комунистите, е над 20 души. До края на месец септември 1944 г. броят на убитите свещенослужители на БПЦ вече е над 30.[9] До края на 1944 г. са убити близо 100 свещенослужители, през следващата година броят на жертвите вече надхвърля 120 и продължава да расте.[10] И въпреки че след 1948 г. интензитетът на убийствата чувствително намалява, такива продължава да има.[11]


 


 


 


[1] Марксизмът развива специално учение за ролята на народните маси и на личността в историята, като самата личност той разбира като съвкупност от обществени отношения. Вж. напр.: Гиндев, П. Исторически материализъм. С., 1983, с. 355 и сл.


[2] Фотев, Г. История на социологията. Т. 2, С., 2002, с. 212.


[3] Вж. Nine commentaries on the communist party. – The Epoch times: Broad Press inc., February, 2005, р. 15.


[4] Част от спомените на един от „гвардейците” на Лев Главинчев. Цит. по: Войнов, Г. Геноцидът и холокостът над българите. С., 2006, с. 228-229.


[5] Царица Йоанна, Спомени. С., 1991, с. 134.


[6] Попстоименов, Б. Комунистическото безбожие. С., 1932, с. 27.


[7] Solzhenitsyn, A. Men Have Forgotten God. Introductory remarks and address upon receiving the Templeton Prize for Progress in Religion, at Buckingham Palace, London, May 10, 1983. – Orthodox America, Issue 36, Vol. 4, No. 6, January.


[8] Фотев, Г. Дългата нощ на комунизма в България. С., 2008, с. 272.


[9] Пак там.


[10] Пак там.


[11] Каравълчев, В. Динамика на комунистическите репресии над Църквата след Деветосептемврийския преврат. – БМ, бр. 2, 2013, с. 63-65.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2020 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org