BG | RU

КАКВО ЗНАЧИ „ВИЗАНТИЙСКИ ХУМАНИЗЪМ“?

година 2020 / брой 156, Георги Каприев

  

 


С първото изречение в своята книга за „хуманистично формираната теология във Византия“ Герхард Подскалски заявява: „Вече много е мислено и писано за хуманизма като цяло, специално за „християнския хуманизъм“, но и за хуманизма във Византия, така че не е нито необходимо, нито имам намерение да повтарям тук всички тези информации и възгледи“[1]. Намерението на моето размишление е – напротив – да изследва коректността на понятието „византийски хуманизъм“.



  1. Един личен момент


В книгата ми Философия във Византия говоря за теоцентричен и антропоцентричен хуманизъм във Византия, имащи корени във византийската култура и допринесли за развитието на тази култура, включително чрез сблъсъците помежду си.[2] Тези понятия могат да бъдат видени и в двете български версии на книгата (2001 и 2011). В една по-късна книга[3] замених „хуманизъм“ с „тенденция“. В посветения на Византия том от Юбервеговия очерк на историята на философията говоря за теоцентрична и антропоцентрична мисловна насока.[4] В една статия разясних накратко основанията си да отхвърля понятието „хуманизъм“.[5] Чувствам се обаче длъжен да аргументирам подробно мотивацията си.



  1. Le humanisme byzantin


Понятието „византийски хуманизъм“ бива наложено чрез книгата на Пол Льомерл.[6] Още в първата бележка под черта той заявява: „Не са ми неизвестни старите и нови дебати по понятията „хуманизъм“ и“ренесанс“ и многозначността на тези понятия. Без да встъпвам в тази дискусия, употребявам тези думи в общото им значение и в техния широк смисъл“. Като основание за употребата им той посочва трудността да се откаже от тях и възможността чрез тях да представи оригиналността, проявена от Византия в нейната ранна зрялост.[7] Не е случайно, че Льомерл прокарва онагледяващи паралели със Запада и неговите „ренесанси“.[8] Като белези на византийския хуманизъм той посочва съхраняването на част от елинското наследство, свободата на мисленето, напредъка на знанието, опозицията спрямо инертността на традицията, както и научния дух и креативната оригиналност, утвърждаването на смисъла и ценността на παιδεία и съпротивата срещу невежеството и грубостта.[9]


В своя шедьовър Херберт Хунгер ползва понятията „християнски хуманизъм“, „византийски хуманизъм“ и „византийски хуманисти“ в подобен смисъл и фактически синонимно. Този хуманизъм се опира върху потенциала на античните достижения, съхранени благодарение на образователната традиция, непрекъсвана от дните на късната античност. Неговите основни черти изявяват спояването на античното философско наследство с православната догматика. Като съществени характеристики се посочват: интелектуалната независимост, активното изучаване на античната литература и нейното ползване за собствените литературни продукти, съчетано с честно приемане на православието и схващане на езическите идеи като способна да облагородява предходна степен на християнството. Тази нагласа, подчертава Хунгер, не стои „в никакво доловимо противоречие с църковните функции и участието в борбите за православието“.[10] В този смисъл схваща византийския хуманизъм и Цочо Бояджиев.[11] Тъкмо в тази перспектива Робърт Синкевич обявява, че Григорий Палама с неговото застъпничество за високото достойнство на човека трябва със сигурност да бъде гледан като един от големите хуманисти на Палеологовия ренесанс.[12]


Хунгер добавя, че това явление било познато и на Запад, и то преди всичко през XV и XVI в.,[13] при което отбелязва (специално с оглед на Плитон) контактите с италианските хуманисти.[14] Аналогията с италианския ренесанс е общо място при изследователите от този период. В книгата си за „последния византийски ренесанс“ Стивън Рънсиман често говори за „естествената“ връзка с Италианския ренесанс и прави съответните аналогии.[15] Успоредно с това той настоява, че „византийският ренесанс“, който той асоциира с интензивната интелектуална и духовна активност, е бил гръцки, елински.[16] Линос Бенакис описва византийските хуманисти чрез вярата им „в ценността и ползата от античната гръцка цивилизация с всичките ѝ достижения, в науките не по-малко отколкото в другите сфери“. Сред науките специално се споменават математиката, астрономията, природознанието и космологията. „Това движение има много общо с италианския хуманизъм на ренесанса“, подчертава той.[17] Натрапва се въпросът за еднородността на „византийския хуманизъм“, респ. „византийския ренесанс“, и „италианския хуманизъм на ренесанса“.


 


1 G. Podskalsky, Von Photios zu Bessarion. Der Vorrang humanistisch geprägter Theologie in Byzanz und deren bleibende Bedeutung, Wiesbaden 2003, 13.


2 G. Kapriev, Philosophie in Byzanz, Würzburg 2005, 201. Вж. и Г. Каприев, Византийска философия. Четири центъра на синтеза, София, 2011, 261-262.


3 G. Kapriev, Lateinische Rivalen in Konstantinopel: Anselm von Havelberg und Hugo Eterianus, Leuven 2018, 27-45. Бълг. превод: Георги Каприев, Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано, София, 2020, 28-40.


4 G. Kapriev, Die Philosophie des 11. und des 12. Jahrhunderts. Einleitung, in: Byzanz. Judentum: Grundriss der Geschichte der Philosophie, begründet von Friedrich Ueberweg. Die Philosophie des Mittelalters, Bd. 1, eds. A. Brungs, G. Kapriev, V. Mudroch, Basel 2019, 51. Тази корекция намери място и в съставената от Милан Гьоргевич македонска версия на Византийска философия – Г. Каприев, Византиска философија. Четири центри на синтеза, Скопје 2019, 227-228.


5 G. Kapriev, Ein literarisches Selbstporträt aus dem byzantinischen 13. Jahrhundert. Georgios von Zypern / Gregorios II. und seine „Autobiographie“: in: Figurationen des Porträts, eds. T. Greub, M. Roussel, Paderborn 2018, 475-477. Бълг. превод: Г. Каприев, Един литературен автопортрет от византийския XIII век (Георги от Кипър / Григорий II и неговата „Автобиография“), в: Християнство и култура, 3 (2019), 24-26.


6 P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzanze des origins au Xe siècle, Paris 1971.


7 Ibid., 8.


8 Ibid., 12ff. Льомерл признава и един втори византийски хуманизъм през XIII–XV в., който обаче бил „повече филологически“ отколкото по-предния – Ibid., 305.


9 Ibid., 302-304. Льомерл се позовава на публикувани през 50-те и 60-те години текстове на Г. М. Хартман, Х. Хунгер, Д. Геанакоплос и А. Петруси – ibid., 8, Anm. 3. Още Карл Крумбахер нарича отделни византийски автори „хуманисти“ – K. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des oströmischen Reiches 527-1453, München 1897, 18, 21, 276, 454, 482, 500 und 501. Въпреки едно внушение от страна на Герхард Подскалски [Entwicklungslinien des griechisch-byzantinischen theologischen Denkens (bis zum Ende der Turkokratie), in: Ostkirchliche Studien, 47 (1998), 39] думата „хуманист“, респ. „хуманизъм“, не се среща при Йозеф Хергенрьотер в неговите „посветени на въпроса за хуманизма“ страници (Главата „Die Theologie und die profanen Wissenschaften“) – cf. J. Hergenröther, Photius, Patriarch von Konstantinopel, Bd. 3, Regensburg 1869, 340-356. Георги Миш от своя страна заявява, че времето след възобновяването на Източноримската империя през 1261 г. е и време на възстановяване на старите традиции в сферата на писмеността и образованието. Той обозначава това „възстановяване“ като „ренесанс“, ἀναβίωσις (както понякога наричат Теодор Метохит и Никифор Григора завръщането към античната интелектуална и културна парадигма) и го свързва с някакъв „ранен хуманизъм“, акцентирайки почти непрекъсвания, поддържан чрез училището и изследванията хилядолетен континуитет на наследеното – G. Misch, Die Schriftsteller-Autobiographie und Bildungsgeschichte eines Patriarchen von Konstantinopel aus dem XIII. Jahrhundert. Eine Studie zum byzantinischen Humanismus, in: Zeitschrift für Geschichte der Erziehung und des Unterrichts, (21) 1931, 1-16 [= G. Misch, Geschichte der Autobiographie, III/2, Frankfurt/M. 1962, 890-903], тук с. 1.


10 H. Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Bd. 1, München 1978, 49-53, 168, 464.


11 „Тази открито декларирана любов към древните е, разбира се, любов-с-дистанция, ала тъкмо такава любов е характерна изобщо за средновековния – за източния, но и за западния – хуманизъм. Философията на миналото предоставя само „равнината“, над която се издига „върхът“ на християнското знание, само онази суровина, която следва да бъде пречистена, за да вкусим от бистрата вода на чистата мъдрост“ – Ц. Бояджиев, Михаил Псел и византийският хуманизъм, в: Id., Две университетски лекции, Велико Търново, 1997, 18.


12 R. Sinkewicz, Christian Theology and the Reneval of Philosophical and Scientific Studies in the Early Fourtenth Century: The Capita 150 of Gregory Palamas, in: Medieval Studies, 48 (1986), 351.


13 Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner (като бел. 10), 49.


14 Ibid., 24.


15 S. Runciman, The Last Byzantine Renaissance, Cambridge 1970, 49 et 97.


16 Ibid., 2, 22 et 24.


17 L Benakis, Byzantine Philosophy, in: L. Benakis, Byzantine Philosophy. An Introductory Approach, Saarbrücken 2017, 11 (първа публикация в Routledge Encyclopedia of Philosophy, vol. 2, London – New York 1998, 160-165).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org