BG | RU

КОЖАТА НА ИСТИНАТА

година 2021 / брой 158, Владимир Градев

  

 


 


 


La vérité est nue, mais sous le nu, il y a l’écorché.


Пол Валери[1]


1. На 18 февруари 1564 г. духът се готви да напусне Микеланджело Буонароти в навечерието на 89-ата му година. Художникът умира неспокоен, тъй както е живял. Изгарян от треска, той, заклетия самотник, сега иска да има хора край него. Около ложето му в скромния дом на Гарвановия пазар се събират ученици и приятели. Прощава се с тях. „Тук е Томазо, усмихва му се. Прави завещанието си: „Предавам душата си в Божиите ръце, тялото си на земята, притежанията си на роднините.“ Изповядва се, причастява се, слуша разказите за Христовите страсти. Микеланджело не излага на показ твърде силни чувства в своето изкуство, не го прави и когато трябва „да премине в отвъдното“. Сбогуването му е сухо, строго, сдържано, сведено до същественото, изпълнено с достойнство: какъвто е бил човекът и художникът през целия си живот, такъв е той и в последния си час. На свечеряване затваря завинаги очи.[2]


Смъртта на Микеланджело не е романтична легенда, каквато е тази на Леонардо, за когото се разказва, че е издъхнал в ръцете на френския крал, или на Рафаело, за когото се мълви, че си е отишъл от този свят след пламенна любовна нощ, а е прозаично неизбежната развръзка на старостта.


Волята му е „тялото му да бъде пренесено във Флоренция, благородната му родина“[3]. Рим, който той е преобразил с творбите си, държи обаче на своя „свят старец“. Погребан е с големи почести в храма на светите Апостоли, на метри от неговия дом. Папата желае гробницата на Микеланджело да бъде в базиликата „Свети Петър“, над чийто купол той работи до края дните си. Ала по нареждане на херцога на Флоренция тленните останки на неговия именит поданик са откраднати и – „поставени тайно в една бала като стока“[4] – те напускат завинаги Вечния град. Странната „пратка“ пристига във Флоренция месец по-късно. При отварянето й присъстващите откриват стъписани, че тялото не само „не е разложено“, а е „непокътнато във всичките негови части, без никаква лоша миризма, потънало в сладък и преспокоен сън“[5], което те схващат като сигурен знак за святост на този истински мъченик и изповедник на изкуството. Великият флорентинец е погребан по волята на херцог Козимо с церемония, достойна за виден държавник или славен военначалник, в църквата „Санта Кроче“, в която неговият биограф Джорджо Вазари издига и внушителния му надгробен паметник.


2. Микеланджело Буонароти още приживе е признат и славен като най-големия творец не само на своето време, но на всички времена. В своя дълъг, продължил повече от 70 години творчески път, той постига превъзходство във всяка област и единствен в историята на изкуството оставя изумителни шедьоври в скулптурата и поезията, в живописта, графиката и архитектурата.


Микеланджело е с по-голяма творческа мощ и обхват дори от Леонардо. Не дели славата с никого. Произведенията му неизменно предизвикват възхищение и изумление, както от сътвореното, така и от факта, че съвсем сам създава гигантски скулптури, гробници, площади, куполи и изрисува хиляди квадратни метри стена. При това не губи никога своята креативност и в пределната си старост, три дни преди смъртта си, се бори, взел чука и длетото, с камъка.


Микеланджело, заявява Вазари, не само се извисява над своето време, но със своя гений надхвърля и двете мери за съвършенство: класическото изкуство и природата. За съвременниците си той е просто divino, „божествен“: дадено му е свише дарование (ingegno), което го прави „човек повече от човека“.


Гордият и непрестанен стремеж към съвършенство, съчетан с трагичното чувство за провал, дълбоките вътрешни импулси, отчаяното дирене на раздирания от страстите на плътта и копнежа по небето аскет, дивите странности на меланхоличния характер и ексцентричното поведение превръщат през XIX в. Микеланджело в олицетворение на титаничния човешки дух. За романтиците е самороден гений: върховен и оригинален талант, който не дължи нищо на другите, свободно прекрачва всяка норма и героично страда и се жертва за своето изкуство. Ала за епохата на Ренесанса геният не е просто вродено природно дарование[6], а свръхестествено явление, обладаност от божественото вдъхновение, което именно отличава неговия носител от всички останали.


Колкото и да са различни ренесансовите жизнеописания от своите романтични производни[7], неизменно на всяка писана за него страница Микеланджело поразява със своята творческа енергия и мощ. Такъв остава и днес в историята на изкуството: демиург. Несъмнено идеализирана представа, която обаче остава и след деконструирането на каноничния образ от психоаналитични, социологични, семиотични и какви ли не други изпълнени с подозрение към гения изследвания. Единствено самоувереният критик може самодоволно да твърди, че с посочването на прозаичните – човешки, да, твърде човешки – условия на тяхното произвеждане е разгадал поетичните тайни на творбите му, отговорил е на поставените от техните сфинксове загадки, осветил е мълчаливите сенки на безкрайно изплъзващите се при цялата им ясна и отчетлива внушителност образи. В действителност приближаването към всяка от творбите му изисква от погледа пост, от ума – аскеза, от духа – събуждане. (...)


 


 


[1] Paul Valéry, Tel Quel, Paris, Gallimard, 1996. „Истината е гола, но под голотата се крие вътрешността“ (фр.). Б.р.


[2] Джорджо Вазари, „Животопис на Микеланджело“ във Вазари, Животописи на велики художници, скулптори и архитекти, С., Изток-Запад, 2020, с. 196. Виж също писмата на свидетелите на последните дни и часове на Микеланджело в Il Carteggio di Michelangelo, Firenze, SPES, 1979, vol. II.


[3] Вазари, Цит. съч., с. 213.


[4] Асканио Кондиви, Жизнеописание на Микеланджело, С., Наука и изкуство, 1980, с. 113.


[5] Вазари, цит. съч.


[6] Кант, Критика на способността за съждение, С., Издателство на БАН, 1980, §46: „Геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.


[7] Добър пример за тях е романизираната биография на Ървин Стоун Страдание и възторг, С., Народна култура, 1966.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org