BG | RU

ЯРОСЛАВ ПЕЛИКАН: КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО ЧРЕЗ ПРЕДАНИЕТО. ОПИТ ЗА КРАТКО ЖИВОТООПИСАНИЕ

година 2021 / брой 158, Теодор Аврамов

  

Традицията е живата вяра на мъртвите, а
традиционализмът – мъртвата вяра на живите.[1]


Надали има много неща, по-трудни от това да запознаеш някого с човек, който не се намира между двама ви. Още по-трудно е, когато отсъстващият е чужденец и чуждоезичен. Неизбежната тленност на човешката природа би направила това запознанство съвършено невъзможно. За наша радост обаче човек, освен дарен с обещание за „вечните блага“[2], е и дарен със слово, което с известни усилия и условия той може да материализира. Ярослав Пеликан се запознава с буквите още на двегодишна възраст, когато сам се научава да пише на пишеща машина. Това просто начало се оказва първата стъпка в живота на човек, чийто земен път завършва над 40 публикувани книги, които оставят трайна следа и ни предоставят възможност да се „срещнем“ с автора им.


Ала и опознаването на подобен автор само и единствено чрез написаното от него е най-малкото едностранчиво и недостатъчно. Проф. Пеликан е наш съвременник (1923–2006), а това позволява ползването на много повече източници. Казаното дотук обаче не пояснява защо изобщо е нужна срещата с подобен човек. В България има имена (Шмеман, Флоровски, Зизиулас, Майендорф, Мен, както и много, много други), без познанието на чието творчество човек би останал с впечатлението, че богословието на Православната църква е приключило своето развитие при св. Симеон Нови Богослов, ако сме по-щедри, или със Седмия вселенски събор при малко по-консервативно виждане. Сама по себе си „емигрантската школа“[3] е добре позната у нас. Забележително е количеството трудове на о. Александър Шмеман, които са публикувани на български език (до богословието му има по-широк достъп единствено англо- и рускоезичният свят)[4], както и това на о. Георгий Флоровски, чийто осми пореден том събрани съчинения беше публикуван съвсем наскоро.[5] Всеки творец обаче, каквито те безспорно са, цели основно да вдъхновява. А особено когато става дума за последните двама споменати, които освен всичко останало, а може би преди всичко останало, са свещеници, това вдъхновение е двояко. В момента се наблюдава едно преоткриване на богословието на о. Сергей Булгаков, особено когато говорим за неговата систематика и метафизика в отвъдатлантическия православен свят. Но тези богослови остават емигранти, попаднали в един нов културен и езиков свят, което поставя известни ограничения пред разпространението на техните идеи. В този контекст може да стане по-ясна и важността на Ярослав Пеликан. Той, като не-емигрант, е един от малкото, които успяват да поемат и оценят на изключително задълбочено ниво казаното и написаното от „емигрантите“ богослови, и да го приложи, без да го повтаря.[6] При него креативната мощ на православието е демонстрирана по силен и осезаем начин и точно поради това го намирам за вдъхновител, подобен на неговите учители. Заслужава си преди тясното фокусиране върху неговите идеи, което ще стане на по-късен етап и в друг текст, да разгледаме далеч не краткия житейски и изследователски път на един от най-значимите църковни историци от миналия век.


Ученикът


Ярослав Ян Пеликан е роден в академично-пастирско лутеранско семейство на 17 декември 1923 г. в Акрон, Охайо, и израства в това изповедание. Родителите му са от словашки произход, но майка му е родена във Войводина, днешна Сърбия. И двамата са полиглоти, но между себе си разговарят предимно на сръбски. За семейството сам казва, че са били „богати на всичко освен на пари”[7]. От майка си наследява „радостното виждане за света и сериозността в делата”, а от баща си – „отношението към Творението, високата енергичност, капацитета за продължителна интензивна работа, както и способността да заспива почти мигновено”, които се оказват точните необходими елементи за работата на един учен.[8] Баща му е лутерански пастор, а майка му – учителка в енорийското неделно училище. Двамата са първите му учители по богословие[9], но именно майка си Пеликан държи отговорна за придобитото от него „неусложнено славянско благочестие”[10]. Родителите му емигрират в САЩ, преди той самият да се появи, и семейството се установява първо в Минесота, а след това в Индиана. След сватбата им през 1921 г. баща му е поканен от собствения си баща, също пастор, да служи към независимата лутеранска общност в Чехословакия. Това начинание се оказва неуспешно и след две години младото семейство се връща обратно в САЩ, където и се ражда Ярослав Пеликан, носещ името на починалия при раждането си в Чехословакия свой брат, което по думите му е „още една отговорност и мотивация за академичната ми работа … съзнанието, че нося отговорност и за Ярослав Иван”[11].


По-горе вече вметнах, че Пеликан е започнал да пише, преди да се е научил да пише, но любопитното е, че в момента, в който е използвал пишещата машина, той не е бил достатъчно висок, за да стигне до масата. За целта родителите му го слагали да седне върху няколко тома от Patrologia на абат Мин, за което той шеговито вметва, че е „усвоил отците на ранна възраст a posteriori”[12].


"Бях доста не на място сред мнозина от моето поколение, особено академичните богослови. Основната разлика беше, че никога не съм имал сериозни съмнения относно същностната правота на християнската вяра. Винаги се придържах, макар и често не особено изтънчено, към славянското благочестие".[13]


През 1936 г. Пеликан заминава заедно с баща си за Форт Уейн, където постъпва в гимназията „Конкордия”, класическа гимназия в немската традиция. В нея учи старогръцки, латински и немски със силен акцент върху Писанието, както и Шилер, и Гьоте. От цялото си образование заобичва най-вече старогръцкия[14], а заедно с него научава и иврит, което му позволява да чете почти всеки текст от християнската традиция в оригинал на осемнадесетгодишна възраст.[15] Точно тогава, през 1942 г., започва да учи в семинарията „Конкордия” в северната част на Форт Уейн, което той определя като „естествена следваща стъпка, макар и майка ми, и баща ми да знаеха, че призванието ми е към академичната преподавателска работа, а не към пастирско служение”[16]. В този период атмосферата в семинарията „Конкордия” е обзета от известен дуализъм – високите академични постижения и изследвания са на почит, но и постоянно предизвикват подозрения поради опасностите, скрити зад доминиращия тогава историческо-критичен метод. Там Пеликан намира подходящите условия за задълбочаване на своя академичен похват и занаят, но въпреки „известни залитания към систематика и догматика”[17] открива истинското си призвание в историята на догматите.[18] Той действително започва да работи в тази сфера, но академичният контекст на това изследване е строго лутерански, както и западен, което означава, че догматите на вярата на този етап биват разглеждани като consentire de doctrina evangelii (единомислие върху евангелското учение), както го определя и Аугсбургското изповедание от 1530 г. Това е основата, която Пеликан по-късно надгражда и променя по фундаментален начин.


Докато все още е в семинарията „Конкордия”, той започва да подготвя докторат в Чикагския университет, като основното, което го привлича, са двама преподаватели – Матю Спинка и Вилхелм Паук. Първият е автор на най-авторитетния труд за църковната история на Балканите[19], а вторият – едно от „светилата“ на християнската история, специалист по Реформацията, както и ученик на Адолф фон Харнак. Пеликан тръгва към Чикагския университет с надеждата да работи в сферата на историческото богословие на славянския Изток[20], но професор Спинка се премества в Хартфорд малко преди това и Пеликан е принуден да фокусира дисертацията си върху Реформацията под ръководството на Паук.[21] В крайна сметка той изследва Чешката Изповед на вярата от 1535 г., както и въведението, което Мартин Лутер написва за нея. През 1946 г. завършва бакалавърската си степен в „Конкордия” и едновременно успешно защитава докторската си дисертация.[22]


 


[1] Pelikan, Jaroslav, The Vindication of Tradition. Jefferson Lectures in the Humanities, 1983, New Haven, Yale University Press, 1984, c. 65.


[2] Виж. Молитва за покойник в Псалтир, Славянобългарски манастир „Св. вмчк. Георги Зограф, 2005.


[3] Имам предвид както изключително творчески продуктивните кръгове на руските емигранти, свързани с института „Св. Сергий“ в Париж, така и техните своеобразни наследници отвъд Атлантическия океан, най-вече семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк и „Светият Кръст“ в Бруклин.


[4] С признателност към фондация „Комунитас“ и издателство „Омофор“, както и на Борис Маринов за неуморните преводачески усилия.


[5] Флоровски, Георги, Богословие и Свещенство, С.: Православен калейдоскоп, 2020 (Превод и съставителство: П. Павлов; превод: Н. Димитрова и С. Танев). Първите три тома следват изданията на Нордланд (Nordland Publishing Company), докато следващите пет включват непубликувани досега текстове.


[6] Акцентирам върху не-повторението поради феномена, на който ставаме свидетели през последните няколко години, в който множество консервативни и фундаменталистки групи християни, но не само, разпознават в проповедта на православието не винаги живата покана за покаяние и причастност с Живия Бог, а „лек“ срещу всякакви нови идеологии или просто концепции, които не допадат на противопоставящите им се. Добър пример за това е припознаването на Джордан Питърсън за своеобразен идеолог на идентифициращите се като incel (от англ. involuntary celibate – неволно целибатен; онлайн субкултура, чиито членове са мъже, в повечето случаи млади, считащи се за неспособни да намерят интимна връзка въпреки желанието си; често те се отличават с крайно агресивни и обидни виждания за жените, както и с непоносимост към институции и социални порядки) или приемането на православието от фундаментални евангелисти, които по-късно го „нагаждат“ спрямо нуждите си (добър пример е Ханк Ханеграф, както и Род Дренер, макар и вторият да преминава към римокатолицизма).


[7] Pelikan, Jaroslav, A Personal Memoir, в Orthodoxy and Western Culture, A Collection of Essays Honoring Jaroslav Pelikan on His Eightieth Birthday, SVS Press, Crestwood: New York, 2005, с. 31.


[8] Ibid. c. 32.


[9] Ibid. c. 33.


[10] Ibid.


[11] Ibid.


[12] Ibid., c. 31.


[13] Ibid., c. 32.


[14] Ibid. c. 33.


[15] Ibid.


[16] Ibid., c. 34.


[17] Ibid., c. 35.


[18] Традиционният термин – Dogmengeschichte – идва от немски, където тази дисциплина процъфтява за първи път. Най-познатият представител на дисциплината е Адолф фон Харнак, небезизвестно свръхкритичен към всяко едно традиционно проявление на християнската вяра, както и представител на концептуалния свят на изведения до крайност немски идеализъм. Връзката между Пеликан и Харнак е разгърната малко по-обстойно по-долу. За доста пълно изложение на разликите вж. Pelikan, Jaroslav, The Historian as Polyglot, в Proceedings of the American Philosophical Society 137, no. 4, 1993, с. 659-68.


[19] Spinka, Matthew, A History of Christianity in the Balkans, The American Society of Church History Publishing, Chicago, Il, 1933.


[20] Pelikan, Jaroslav, A Personal Memoir, c. 35.


[21] Ibid., c. 36.


[22] Пеликан успява да издържи всичките изпити към дисертацията си още през първата година, което с известни усилия позволява на университета да съкрати периода на образованието му. Това „спести на семинарията неудобството дипломирал се докторант да следва бакалавърските им лекции“. Вж. Ibid., c. 36.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org