BG | RU

ПРИЕМСТВЕНОСТ И КРЕАТИВНОСТ

година 2021 / брой 158, Ярослав Пеликан

  

Обръщение към завършващите семинарията „Св. Владимир“, Крестууд, Ню Йорк, произнесено на 24 май 1975 г.[1]


 


Когато получих поканата да изнеса тази лекция в чест на вашето завършване, нямах колебания, че искам да говоря за приемствеността, за онова, което Отците на Църквата наричат συνέχεια, както и за отношението на тази συνέχεια към развитието на учението на Църквата или (ако се възползвам от алитерацията само на английски вместо на английски и гръцки)[2] за отношението между креативността и приемствеността, което е централната тема на цялостната ми научна работа, но и стои като неизменен въпрос пред православното богословие. След като избрах темата, наложи ми се, следвайки традицията на някои проповедници, да открия текст, с който да започна – или може би просто претекст. И тъй като щях да говоря в православна семинария, първо се сетих за моя любим откъс от св. Иоан Дамаскин, в който той казва: „Като пчела ще събера всичко, което е в съгласие с истината… не принасям тук собствените си заключения, а онези, които с много труд са достигнати от най-видните богослови, докато аз просто съм ги събрал възможно най-богато в един трактат“. Веднъж написах тези думи на гръцки като посвещение в една от книгите ми, която изпратих на о. Йоан Майендорф. В отговор той ми написа: „За един богослов е по-добре да бъде пчела, отколкото пеперуда“.


Но тъй като името ми е Ярослав, след това помислих, че все пак ще бъде по-уместно да избера текст, свързан със славянската култура. Все пак двадесет и шести май е рожденият ден на Пушкин.[3] Известната лекция на Достоевски за Пушкин, произнесена на 8 юни 1880 г., е пример за секуларен (макар и не изцяло секуларен) подход към въпроса за приемствеността и креативността. Но когато се замислих за имената, си припомних, че в това убежище на Православието има преподаватели с фамилни имена като Шмеман, Майендорф и Ериксън, и тогава разбрах, че в търсене на надслов за моето обръщение трябва да се обърна към тевтонската литературна традиция. И го отрих, разбира се, там, където винаги се насочвам в търсене на крилата фраза в немската литература – във Фауст на Гьоте и по-конкретно в известните стихове:


Was du ererbt von deinen Vätern hast,
Erwirb es, um es zu besitzen.


Макар играта на думи между ererben и erwerben да не може да бъде предадена задоволително, смисълът може да се предаде като: „Каквото от дедите си добил, за да го имаш – спечели го!“[4]. Тези думи контрастират с казаното по-рано от педантичния помощник Вагнер, който, както бихме го определили днес, „си падаше по история“ в израз на своето задоволство, отбелязва:


… wie vor uns ein weiser Mann gedacht
und wie wirs dann zuletzi so herrlich weit
gebracht


(„… как някой мъдър мъж е мислил вече и как накрая ний сме стигнали далече“.)


Тези два откъса представят две противоположни разбирания за приемствеността и креативността и тъкмо върху тях искам да се спра днес следобед.


 


I


Думите на прислужника Вагнер представляват сбито изложение на веруюто на историцизма, който започва да се налага, особено в академичните и научни среди на Запад, по времето, когато Гьоте пише Фауст. Наистина той се присмива над това верую, като човек, който в много отношения го споделя. Но за нашите цели това верую представлява удобно противоречие, тъй като показва как грешната представа за приемствеността води до изкривена представа за креативността, как способността ни да гледаме на настоящето зависи от остротата, с която виждаме миналото.


Именно това е проблемът на Вагнер. Той започва своите разсъждения за „употребата и ползите на историята“ с това, което за него, уверен съм, представлява щедро признание „как някой мъдър мъж е мислил вече“. Снизхождението, което прозира зад тези думи, в най-лошия случай се състои в самото усилие да се приеме, че някой в миналото изобщо е бил способен да каже нещо смислено. Но определянето на онова нещо от миналото, което е важно за нас днес, зависи от това, което самите ние сме казали и сторили. Всъщност това представлява търсенето на родословието на нашите собствени идеи и системи. Винаги когато някой е създавал нова система или е измислял ново богословие, или (ако предпочитате) се е впускал в нова ерес, историческото изследване ще покаже, че поне in nuce (в зародиш) идеята вече е била изпробвана в миналото и се е провалила. Изглежда например, че духовете на гностиците са се завърнали през последните десетилетия, за да обладават децата на нашата модерна епоха. Ала по-сериозно е изкривяването на миналото, когато към него отправяме само въпросите от нашето време, вместо да се опитаме да открием неговите въпроси – въпросите, които миналото отправя към нас и нашето време. Да приемаме за изумително, че Платон или св. Григорий Велики са имали първокласен интелект, е погрешен прочит на историята, който не вижда в тях нищо повече от прелюдия към настоящия момент. Както някой може да пътува до други страни и да бъде подразнен, че тези чужденци не говорят английски или пък, обратното, да бъде изумен, че тези малки деца могат да бъбрят на чужд език, така и човек може да пътува през времето, както и през пространството, без дори за миг да допусне възможността отношенията между обект и субект да бъдат обърнати. Тогава търсенето на приемствеността се превръща в интелектуално хоби или започва да се разглежда почти като срамно.


Виждането на миналото през нефокусирана снимка неизбежно води и до преувеличено разбиране за настоящето: „и как накрая ний сме стигнали далече“. Както Фауст отговоря саркастично: „О, да! В безкрая чак – отвъд звездите!“ (Ja, bis an die Sterne weit!). Иронията се състои в това, че тенденцията настоящето да се разглежда като абсолют, спрямо който е отсъждано миналото, е професионалното заболяване на историците, чиято задача е (или би трябвало да бъде) да се опитват да съживят миналото. Така например един от най-признатите историци на християнското учение през XIX век, Фердинанд Крисчън Бауър, публикувал през 1838 г. книга върху историята на учението за помирението[5]. Трите периода на тази история той разделил на: петнадесетте века от самото начало на Църквата до Реформацията, трите века от Реформацията до смъртта на Имануел Кант (1804 г.) и трите десетилетия от смъртта на Кант до публикуването на книгата. Толкова величествена претенция за собственото място в историята е дори още по-нелепа от разбирането за останалата част от историята, на която се уповава. Само се замислете за модите и тенденциите, в полза на които е било искано християнството да се откаже от своите централни убеждения. По време на Просвещението и през XIX век Евангелието е било атакувано като мрачно и песимистично, защото е говорило за грях и тление, които вече били превъзмогнати благодарение на модерния прогрес. Ала през ХХ век вече изглежда сякаш посланието на християнството е прекалено хубаво, за да бъде вярно, защото обещава надежда, вечен живот и преображението на човешката природа в обóжена. Обвиненията против християнството са се обърнали на 180 градуса и онези, които, в името на някакво съвременно богословие са осъдили миналото, са се оказали надмогнати и всъщност принизени до точно онова минало, което те са разглеждали като достойно за снизхождение. И в същото време те са били лишени от способността да погледнат на „реда на записаното време“ с дистанция и разбиране, което произхожда от култивацията на традицията. (...)


 


[1] Pelikan, Jaroslav, Continuity and Creativity в St. Vladimir’s Theological Quarterly, 19/3, 1975, c. 1-7


[2] Continuity и creativity в англ. оригинал. Б.пр.


[3] Това обръщение е произнесено два дни по-рано. Б.пр.


[4] Всички цитати са по превода на Димитър Станков – Гьоте, Йохан Волфганг, Фауст, София, Народна култура, 1958.


[5] Идеята за помирението между Бога и човека, постигнато в Христос, е типично за реформаторските учения и е особено ярък елемент от историята на Спасението при Джон Калвин. Фердинанд Крисчън Бауър го съчетава с обвинение към Рим за „помиряването“ на ученията на св. ап. Павел с тези на св. ап. Петър. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org