BG | RU

ГРАНИЦИТЕ НА ПОЛИТИКАТА

година 2021 / брой 158, Ед Кондън

  

Миналата седмица видяхме как полугол мъж, татуиран по цялото тяло и с биволски рога на главата, крещи от подиума на говорителя в Камарата на представителите на Капитолия. От тази гледка не е трудно да заключим, че всички сме загубили ума си. Защо се случва това? Дали то е резултат от проточилия се почти цяла година локдаун, прекъсван от токсичен изборен цикъл и взривове на масово гражданско недоволство? Или сме загубили връзката с нещо по-основополагащо?


Двете неизбежни реалности, както е добре известно, са смъртта и данъците. Но тази фраза вече не се чува често и за това има основателна причина. Направихме всичко по силите си да забравим смъртта и уроците от нея за нашия живот – доказателството е умножаването на социалните домове за възрастни хора и процъфтяващото движение в полза на евтаназията.


Заедно с готовността ни да погледнем смъртта в очите, нашето постмодерно общество до голяма степен отхвърли и вярата в Бог, по чийто образ сме сътворени с любов. Някога вярата ни помагаше да разберем както смъртта, така и достойнството на всеки човешки живот. Някога вярата поддържаше нашите общности и помагаше на хората да осмислят неизбежните неща, които се намират извън техния контрол.


Но отказвайки се от вярата и замъглявайки идеята за смъртта, все по-здраво се хванахме за политическия живот и започнахме да преувеличаваме смисъла от политиката. Пандемията от коронавирус по болезнен начин очерта границите на нашата политика. Политиката не може да ни поддържа, още по-малко да ни спасява. COVID-19 разкри кризата на вярата, а доказателствата за това са навсякъде около нас. Коронавирусът взе много жертви и внезапно накара всички ни да осъзнаем, че можем да умрем.


По един смътен начин винаги сме знаели това. Когато преминаваме край пътен инцидент, неволно проверяваме коланите на седалките. Вирусът обаче е нещо съвсем различно, защото се разпространява невидимо, извън способностите ни да го контролираме.


Всички се страхуваме от смъртта. Как реагираме на този страх, е въпрос на възпитание. Общество, което до голяма степен е възпитано в липса на зряло разбиране за смъртта и като цяло е предпазено от страданието, което вярва, че ето това тук и сега е всичко, което съществува, преживява неконтролируемата близост на смъртта сред пандемията като екзистенциален шок. За едно общество, лишено от надеждата за вечен живот, смъртта е влудяваща бездна, която внушава ирационален страх.


Ирационалният страх рядко е градивен. Той може да ни накара да вдъхнем на маските силата на талисман и да ги носим дори когато сме сами в къщи или в колата. Или може да ни доведе до нихилистично отрицание както на самия вирус, така и на реалистичните възможности за неговото ограничаване.


Когато политиката замести религията като обект на вярата, нашият страх от смъртта ни води към погрешни месиански очаквания. В тази страна видяхме много хора, които се увлякоха по гностицизма на конспиративни теории и на интернет демагози, които пък неуморно търсят обясненията и отговорите за нашата смъртност в политиката.


Освен на мъже, облечени като езически богове, станахме свидетели и на искрени изяви на религиозна ревност в полза на политиката като избавление: мъже и жени, които искрено изповядват, че техният предпочитан кандидат е Божи помазаник, техният политически противник ‒ антихрист, а мирното предаване на властта ‒ апокалипсис.


Съществува, разбира се, и друг път. Човек или общество, които са възпитани в здравословно разбиране за смъртността, които са просветени от вярата, не престават да се страхуват от смъртта, но могат да реагират на този страх рационално и да водят рационален разговор за това как да продължат напред.


Обществото с рационален страх от смъртта се основава на съзнанието за достойнството на всеки човешки живот. То може да оцени и възприеме ползата от някои мерки за защита на общественото здраве, като носенето на маски на публични места, социалното дистанциране и избягването на големи събирания на закрито. Въз основа на разбирането за ценността на човешкия живот, то може да води разговори за социалната цена на локдауна – за неговото въздействие върху психичното здраве, за ръста в злоупотребата с наркотици и алкохол.


Преди всичко общество, което има рационален страх от смъртта и е просветено от истинската вяра, може да приеме, че нито едно решение не е съвършено и нито един план не е надежден, защото нищо от тази страна на вечността не е такова, освен едничък Бог. То може да възнагради доброто в живота на всеки и да приеме всяка смърт с надежда и така да се превърне в знак и надежда за другите.


Това не е вярата на фатализма или на липсата на отговорност към общото благо. Тъкмо обратното, правилно подредената перспектива към смъртното и вечното ни призовава към взаимна загриженост и жертва: да обичаме Бог и да обичаме ближния като себе си.


В един момент вирусът ще отмине. А когато това се случи, ще се наложи да съживяваме нещо много повече от нашата икономика. След пандемията обичайните технократски решения ще се окажат толкова сбъркани и ограничени, колкото и по време и преди нея. Имаме възможността, стига да разбираме необходимостта от това, да възпитаме нашето общество във вярата, която е единствената ваксина срещу лудостта на смърт без надежда.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org