BG | RU

ЕДИНСТВО НА ЦЪРКВАТА – ЕДИНСТВО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

година 2021 / брой 159, прот. Йоан Майендорф

  

Основната тема, на която ще бъде посветена нашата дискусия през следващите дни, са резултатите от развитията, настъпили в икуменическото движение въобще и по-специално в Световния съвет на църквите [нататък – ССЦ], и още по-специално – в комисията „Вяра и ред“, през последното десетилетие.


Определението за „единството, което търсим“ като „църковно“ единство, за еклисиологията в „становището за единство“ от асамблеята в Ню Делхи, както и тринитарната „основа“, възприета в Ню Делхи като условие за членство в ССЦ, бяха приветствани от някои хора като големи победи на „католичната“ традиция в икуменическото движение. Несъмнено, те допринесоха за по-широко въвличане на православните църкви в работата на ССЦ, като създадоха на тези църкви впечатлението, или по-скоро наивната илюзия, за завръщане към „изворите“ на библейското и светоотеческо християнство. Други хора обаче усетиха, че възприемането на формални богословски становища или описването на единството на един библейски или богословски език, несвързан с настоящия исторически момент, не е нищо повече от безплодно академично упражнение, водещо икуменическото движение към трагическа безизходица. Усещанията на тези хора бяха подсилени, когато четвъртата конференция „Вяра и ред“ от Монреал (1963 г.) се провали в опита си да дефинира еклисиологическата природа на самия ССЦ, мълчаливо доказвайки с това, че библейските и традиционните определения за църковно единство продължават да са неприложими към християните в състоянието на разделение, в което те понастоящем се намират, както и че ССЦ, когато нещата опрат до педантични становища и определения, все още остава прекалено много обвързан със становището от Торонто от 1950 г. – нито едно разбиране за единството не може понастоящем да бъде възприето от всички, и ако някои формули могат все пак да бъдат широко приети, можем да сме сигурни, че те се схващат различно от различните фракции в ССЦ. Тази именно безизходица е и причината мнозина напълно да се отдалечават от „Вяра и ред“. По този начин комисията „Вяра и ред“, чиято работа е до голяма степен отговорна за изработването на горните описателни формули, затвърди и без това създадената вече представа за ССЦ като за затворен клуб на дребнави професори, откъснати от реалните нужди на хората.


Така вече от Монреал започна да се наблюдава едно ясно изместване на акцента – изместване, което беше описвано като придвижване „от Бога към човека“, или, с други думи – от „теологията“ към „антропологията“. Намерението на това изместване не беше да бъде променяна основната цел на икуменизма, а да бъде открито значението на „еклисиалното“ единство – в светлината на Божия план за цялото творение, за цялото човечество, както и за самия човек. Нито едно християнско богословие не би отхвърлило легитимността на този нов подход, стига само той да се основава на валидна методология в изучаването на хуманизма. Защото идването на Христос става факт наистина с целта да бъде спасен човекът – човекът в пълнотата на неговото развитие и творчески потенциал, а не просто за да бъде създадена една институция със съответните „вяра и ред“. И със сигурност православните не са тези, които биха могли да възразяват против такъв антропологически подход към проблемите на единството: та нали тъкмо те са наследили от гръцките отци учението за „Божия образ“ в човека – образ, който нито един грях не е в състояния изцяло да изтрие? И нима св. Максим Изповедник не е учил, че творението е динамично и „изпълнено с енергии“ битие, което Христос е приел в неговата пълнота, така щото то отново да може да действа в съответствие със своя замисъл, възстановявайки целия космос в една единна хармония? Християнското Евангелие се отнася до съдбините на цялото творение и на цялото човечество, а не просто до християните или до техните институции.


Какъв е „човекът“, каква е „антропологията“, залегнали в основата на това изместване, което току-що споменахме? На този въпрос едва ли може да бъде даден прост отговор, но ние не можем да отречем, че т.нар. „секуларни“ категории са били до голяма степен решаващи във формирането на съвременното икуменическо мислене – категории, които са или биват представяни като общи едновременно и за християнина, и за „секуларния“ човек. И тъкмо тук лежи и целият проблем, пред който се изправяме: коя антропология ние избираме като критерий в нашето изместено мислене за „вярата и реда“? Дали това е „секуларната“ антропология, „приемаща“, съгласно до голяма степен зле цитираната фраза на Бонхьофер, че „няма Бог“, или това е антропологията, наречена от Карл Ранер „богословска“, която дефинира човека не само като едно психологически „религиозно“ същество, но още и като феномен, невъзможен за обяснение без отнасяне към Бога?


Тъй като този доклад не претендира да бъде някакво уравновесено изявление „на председателя“ или изследователски документ и тъй като в близките дни ще имаме пред себе си достатъчно много балансирани доклади и подготвителни материали, посветени на достатъчно голям обем от извършената от комитета работа, то аз ще си позволя в този начален момент да се облегна главно на личната си преценка. На първо място, струва ми се, че обективно погледнато, резултатите от това „изместване“ в антропологията засега не са допринесли много към икуменическото движение и към каузата на християнското единство. Те станаха причина за консервативен отпор сред църковните хора, без да успеят да убедят много миряни, че икуменическото движение наистина има какво да допринесе за разрешаването на проблемите със „секуларизма“. В православния свят те засилиха позициите на онези, които вярват, че православните трябва да се оттеглят напълно от икуменическото движение, тъй като членството в ССЦ става синонимно, в техните очи, на национално и интернационално политиканстване, което може и да помогне на някои православни църковни институции в тяхната борба за оцеляване, като им осигури международна трибуна за изява, но и което няма нищо общо с търсенето на църковното единство – такова, каквото го разбират православните. Тази ситуация даде нов импулс на сектантски фракции както в протестантизма, така и в православието. Тази преценка, разбира се, има отношение повече към публичния образ на ССЦ като цяло, отколкото на комисията „Вяра и ред“. Какво място заема обаче „Вяра и ред“ в цялостния образ на ССЦ? Дори ако забравим за неотдавнашната (и за щастие изоставена) възможност тази комисия да бъде разтворена в по-широките рамки на едни нови структурни подразделения, и дори ако, обратно на това, признаем конструктивната богословска работа, която никога не е спирала да се извършва във „Вяра и ред“, очевидно остава, че онова, което тази комисия представлява, беше до голяма степен помрачавано от шумно говорене върху най-различни социални каузи, повечето от които оправдани и ценни, но все пак периферни по отношение на основния въпрос на християнската вяра: крайната и вечна съдба на човека.


Не мисля, че някой би се съмнявал, че през последните години различните форми на социален утопизъм, които монополизираха ентусиазма на младите и не чак толкова младите хора, изгубиха своя първоначален тласък. Не че фундаменталният стремеж към справедливост, към братство и мир изчезна, но започнаха да се признават, особено сред младите, едни по-големи и по-дълбоки измерения на това дирене на справедливостта и мира. Това признание води навсякъде към едно ново усещане за религиозния опит – към осъзнаването, че човешкото щастие може да се търси не само в равното разпределяне на материалните блага, нито дори непременно в социалното и политическото равенство и достойнство, но трябва да бъде постигано също и в мистичния, религиозния опит, който често бива изразяван чрез музиката, чрез визуалните изкуства, поезията и в други форми на естетическия контакт с реалността. С други думи, чрез освобождаване от монотонния и безчовечен детерминизъм на икономиката и всички други „системи“, претендиращи да регулират човешкия живот.


В един от своите най-брилянтни кратки очерци Николай Бердяев определя всяка капитулация пред този детерминизъм като „духовна буржоазност“.


Духовният буржоа, бил той капиталист или социалист, не може да каже заедно с Еклисиаста: „Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър“ (Екл. 1:14). И Бердяев заключава: „Буржоазният дух побеждава всеки път, когато между християните земният град по погрешка се възприеме като Небесния град и когато християните престанат да се усещат като странници на земята“[1]. Страхувам се, че ако беше доживял до 1968 г., Бердяев щеше да оцени асамблеята в Упсала като наистина много буржоазна. Позовах се на него обаче не с целта да осъждам новото акцентиране върху човека в икуменическото движение като цяло и по-специално във „Вяра и ред“. Фактът, че ние, в комисията „Вяра и ред“, сме призовани да работим с „антропоцентричната“ тема, ни дава една нова възможност, идваща в точния момент, да спасим икуменическото движение в един период на остра криза. Несъмнено комисията „Вяра и ред“ няма да изпълни изцяло мисията си просто със завръщане към изучаването на църковните формули и църковните институции като такива, на тяхната историческа автентичност и възможна адаптивност при допускането на определени компромиси, а само показвайки, че това, което е застрашено, е самият човек, неговият живот и неговото спасение. Точно това е и задачата, която стои пред нас днес: да отговорим на два въпроса – по начина, по който те са изказани от Лесли Нюбиджин: „Каква е формата на църковен ред, която ефективно би предала към всички човешки същества на дадено място поканата на Иисус Христос да бъдат помирени чрез Него с Бога?“ и „Каква е формата на църковен ред, която ефективно би предала същата тази покана към човечеството като цяло?“.[2] (...)


 


[1] Бердяев, Н. „О духовной буржуазности“. – В: Путь, 1, 1926, с. 13.


[2] Newbigin, L. „Which Way for Faith and Order?“. – In: What Unity Implies, Geneva 1969 (= World Council Studies 7), p. 118.


James Edward Lesslie Newbigin (1909–1998) е ръкоположен за епископ на Църквата на Шотландия, богослов и мисионер в Индия, преминал в хода на служението си към Църквата на Южна Индия. Б.пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org