BG | RU

ОТКЪС ОТ КНИГАТА "СВЕТЕЦА ОТ ЗАТВОРИТЕ. ВАЛЕРИУ ГАФЕНКУ (1921–1952)"

година 2021 / брой 159,

  

 


Слово на отец Константин Войческу, произнесено на панихидата на мъчениците от затвора „Търгу Окна“, Търгу Окна, 21 юли 1991 г.


Погребалната служба отбелязва болката от раздялата.

За онези, които вярват в Бога обаче, смъртта не е поражение, нито е окончателна точка. Тя е прагът, който разделя два свята, портата, която отвежда към друго равнище на съществуване.


Ние, християните, обаче не сме като хората без надежда. Вярваме в отвъдния свят и във Възкресението. Защото знаем, че сме нещо повече от плът и кръв. И тъкмо това повече – вечната душа – ни определя като хора. Затова погребалната служба е за нас и за тези, които са си отишли от този свят, възможност за утвърждаване на надеждата във Възкресението.


Службата, която отслужихме днес, е необичайна. След четиресет години извършихме опело на мъжете, които приключиха живота си като политически затворници в „Търгу Окна“ и бяха хвърлени тук, в общи гробове, без заупокойна служба, без кръстове. Сякаш още виждам сандъка край портата… побирал толкова пъти телата на двама от нас, при това нерядко с някой друг или дори други върху капака му… А след като изхвърляха мъртвите, сандъкът се връщаше обратно и чакаше следващите. Чакаше нас…


Някои оцеляхме по Божията милост. Стоим тук и леем кротки сълзи на гроба им, но не тъгуваме. Можете да разберете състоянието на радост, което изживяваме, както го е усетил и Валериу Гафенку, светецът на това място, в своя „Химн на падналите“ (Imnul celor căzuţi). Ето строфа от този химн, гравирана върху кръста, който бе осветен и поставен днес, за да обозначи общия им гроб:


Отиде си, ала след теб остана


надеждата, че ще се видим в рая.


Че ще си винаги с нас, докато чакаме,


за да се срещнем пак с отворени души.


Очакваме срещата отвъд. Изживяваме обаче дълбоко и срещата между нас и тях тук и сега като една първа стъпка към висините. Усещаме погледите им от отвъдния свят. Имаме съзнанието, че стъпваме върху свещена земя!


Трудно ми е да говоря за „Търгу Окна“. Но ако трябва да се говори за феномена „Питещ“, за сатанинското деяние на методичното физическо и духовно унищожение на човека, смятам, че е още по-необходимо да се говори за феномена „Търгу Окна“ – божественото деяние за възстановяването на човека в бездната на комунистическия ад.


За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкаже Валериу Гафенку, този стълб на християнската духовност в комунистическите затвори. Неговите очи, големи и сини, отразяваха небето. Когато се вглеждахме в тях, се чувствахме толкова малки! Но неописуемата му усмивка нидаваше кураж и ни помагаше да разберем любовта на Христос. И колкото и да бе тежък кръстът на страданието му, тази усмивка не спираше да озарява лицето му. Така и отиде при Бога в един прекрасен ден, на 18 февруари 1952 г., когато се прости с всички ни… Само няколко дни по-рано бе завършил – сякаш завещание – своя „Химн на падналите“.


Малко преди да си отиде, Валериу Гафенку бе споделил с доктор Михай Лунджану, че му се е явила Божията майка, която му казала: „Отсега нататък аз ще бъда твоята любов“. Точно в деня на раздялата обясни на същия лекар, който денем и нощем бдеше над него: „Усещам как се изкачвам по някакви стъпала. Дишам и се чувствам все по-лек и по-лек“ (по думите на Михай в този момент дишането и пулсът му почти не се усещали). Последното му желание беше, ако е възможно, на всеки затворник в „Търгу Окна“ да бъде подарен от негово име Новият завет. И се отправи отвъд с имената на майка си и на сестрите си на уста.


За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкаже Йоан Янолиде, брат и приятел в Христа на Валериу, който за 23 години, прекарани в затвора, постигна, макар и относително млад, добротолюбивата мъдрост на велик авва. Но и той заспа в Бога, след като бе освободен от затвора. За „Търгу Окна“ би следвало да ви разкажат отец Герасим Иску, старецът от манастира „Тисмана“, отец Виорел Тодя, Джику [Георге] Жимбою, Йон Плопяну и много други, които сега ни гледат отвъд и отгоре, много по-високо от „Магура“[1].


За „Търгу Окна“ би следвало да разкажат мнозина от събратята ни по страдание, които – присъстващи или не в момента – бяха въвлечени в живота на този затвор с цялото си същество; сега те стоят смирено отстрани.


Аз обаче бях избран, в качеството си на свещеник, да говоря за духовния аспект на живота в „Търгу Окна“. Повтарям: другите бяха в по-добра позиция да го сторят. Затова се постарах тези споделени с вас размишления да отразят мислите на останалите, на всички, въпреки че е трудно – давате си сметка – човек да се освободи от естествените нотки на субективизъм.


Що се отнася до мен, подчертавам това в самото начало: животът в затвора „Търгу Окна“, с красивите мигове и с трагизма си, е онова, което ме накара да изоставя обучението по география въпреки моето увлечение, да избера да следвам богословие след освобождаването ми през 1954 г. и да стана свещеник. Не бях единственият.


Как мога да опиша в една реч духовния живот в „Търгу Окна“? Ще разбере ли някой какво се е случвало там ден подир ден между 1950 и 1954 г.? И после, думите са тъй слаби! Но все пак, при все че, за съжаление, не мога да нарисувам пълната картина, ще се опитам да направя една скица, макар и бледа.


Затворът „Търгу Окна“ бе оазис в пустинята на страданието. Не че и там нямаше страдание. Напротив. Болката, болестта с цялата ѝ уродливост, смъртта – всичко бе налице. Макар да беше санаториум, с обстановка и условия на живот, които бяха доста по-хуманни, затворът си оставаше затвор.


Но мисля, че тук Божията милост се бе изляла върху цялото страдание. Кръстът се приемаше като порта към небето. Страданието се бе обърнало в радост, както го улавя в стиха си и Валериу Гафенку: И небето се цяло открива / през порти с очертанията на кръст.


Божията милост стана видима за нас от мига, в който стъпихме в „Търгу Окна“, когато ни изсипа покритият вагон, който ни докара от Питещ. Не ще забравя тази късна майска вечер на 1950 г., кръглата луна и чистия въздух, който ухаеше на цъфналите липи и който поемахме с лакоми гърди, когато конвоят от близо петдесетина затворници – подобни на привидения, повечето от които младежи, студенти и ученици, се насочи към затвора санаториум. Не можехме да повярваме на ушите си, чувайки благите думи на няколкото по-възрастни охранители, които ни подканяха: „По-спокойно, чичовото!“. Бяхме свикнали с обръщението „бандити“, с псувни, юмруци и сопи! А те ни посрещнаха с: „Добре дошли!“. Стаите, в които спахме първата нощ, бяха с големи прозорци и без решетки! Нещо немислимо за един затвор! А това, дето на втория ден разбрахме, че ни е позволено да излизаме свободно навън! Можехме да се изтегнем на тревата, да погледаме небето, слънцето да ни огрее, да се срещаме и спокойно да разговаряме с останалите си братя по съдба! Да бъдем прегледани от лекар с внимание и любов, да бъдем лекувани, да ядем повече и по-добра храна. Хляб, та дори масло и мляко! Простете ми, но само онези, които са преживели тия мигове, могат да ме разберат.


Тези условия обаче не бяха нещо постоянно. Преживяхме и периоди на големи ограничения, дори на терор, особено когато се опитаха – без успех – да приложат тъйнареченото превъзпитание както в затвора „Питещ“. А действията на политическия офицер от Секуритате и на доносниците предизвикваха постоянен стрес. В определен момент параклисът в стария корпус на затвора бе разбит, а положеният върху купола кръст – свален. Свещеническите одежди и покривките на светия престол бяха изпратени в затвора, за да се използват като парцали за миене на пода. Бяхме ужасени от това богохулство. Опитахме се да ги приберем и да ги скрием. Заших един стар епитрахил в подплатата на палтото, с което се загръщах до излизането си от затвора. Успях да го изнеса навън. Дали няма някаква връзка между този епитрахил и факта, че по-късно станах свещеник? (...)


 


[1] Вероятно става дума за манастира „Магура Окней“, намиращ се на хълма в близост до град Търгу Окна, респективно до затвора. За затворниците християни, както свидетелстват някои от тях, този манастир е опора и символ на вярата им, тъй


като чуват неговите камбани по време на служба в неделните дни и по празниците и виждат светлинките на свещите на богомолците, когато се прибират през нощта на Възкресение. Б.пр.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org