На 84-годишна възраст е починал писателят Димитър Коруджиев, посветил голяма част от творчеството си на християнските послания. Опелото ще е на 9 януари, четвъртък, от 12.45 м. в църквата "Св. Георги" (бул. Патриарх Евтимий 90).

Димитър Коруджиев (1941 – 2025) завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Редактор във вестниците „Труд“ и „Народна култура“, в списание „Пламък“ и издателство „Български писател“. След 1989 г. в неговия дом е създаден вестник „Демокрация“. Той е автор на сборници с разкази и есета, на романи за възрастни и деца, на пиеси. Първото му нашумяло произведение е романът „Подозрението“ (1978), следват романите „Градината с косовете“ (1984), „Домът на Алма“ (1986), „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура“ (1995), „1989“ (2008) и др. Сред сборниците му с християнски есета са: „Пуснете слънчевата светлина“ (1991), „Пътят на душата“ (1995), „Всичко е история“ (1999), „Тайнственият бард“ (2001), „Разговор за Бога“ (2003) и др. Един от създателите на безсюжетния психологически разказ в съвременната българска проза.

В негова памет публикуваме откъс от неговите „Християнски фрагменти“, из архива на сп. „Християнство и култура“, публикуван в бр. 161 от 2021 г.

 

От четири години ме измъчва тежко страдание – силен шум в ушите. Не мога да работя. Тези думи са първите, които изписвам след 1500 дни. Две години, след като започна изпитанието ми, влязох в общение с Господ Иисус, различно от всичко предишно. Беше Рождество Христово 2010 година. Тогава ми бе казано: „Трябваше да стане така, чедо, за да излезеш от света. Достатъчно си се месил в делата му, достатъчно време си загубил. Пак ще пишеш. Ще ти дам последна възможност“. Разбрах, аз съм човекът на единадесетия час, вече на 69 години. Даваше ми се последна възможност за спасение. Предишното е било самоизмама.

Добротата Му е безкрайна. Той искаше един ден да чуя думите Му: „Дитко, хайде, ела да си идем у дома“. Дитко, така ме наричаха моите родители.

* * *

Най-силната молитва е плачът.

* * *

Не очаквай помощ отникъде, само от Него.

* * *

Любовта е дело, но и безкрайно търпение. Детето ти съгрешава, съгрешава, съгрешава. Ти не крещиш. Ти търпиш и се молиш за него. Св. Моника и св. Августин.

* * *

Бог върши всичко в тишина. Грандиозният разговор между отделните лица на Троицата протича, без да чуем звук, макар че би могъл да прокънти и да разтърси Космоса. Когато говори на повярвалите, те разбират всичко, но не чуват глас. И Той ни слуша, без да Му говорим. Обичам мълчаливата молитва. Тогава Го виждам най-добре.

* * *

„Видях как един мъж оправи якичката на една жена в трамвая и разбрах, че не зная нищо за любовта“ – тя се разплака.

А имаше три брака.

* * *

 Имало ли е по-наранено същество край мен от моя ангел пазител, който е наблюдавал грешките и греховете ми от детството до старостта. Приел съм свето Кръщение на една година.

* * *

Kогато се грижим за тежкоболен човек, ние се грижим за Спасителя. И небесната ни награда расте всекидневно.

* * *

Когато се случи, жена ми, дъщеря ми и моят син да са едновременно край мен, винаги си казвам: „Господи, с какво съм ги заслужил?“. Толкова много доброта…

* * *

Основният проблем на християнина, живял при комунизма: какво ще стане с душите на толкова много добри и почтени хора, останали чужди на Христовата вяра в онези години? Хора, които си отидоха. Никога няма да кажа: „Да не говорим за тях е по-добре. Всичко е ясно“.

 

* * *

Господи, мислех, че децата ми са само мои, скъпите ми внучета. Преди да разбера, всичко ми е дадено от Теб. И нищо, което е дадено от Теб, не престава да е Твое. Ти чертаеш линиите на съдбите им, които ще ми станат ясни много време след като напусна този свят. Сторих ли което очакваше от мен, когато ми ги даде? Или Те разочаровах, Господи?

* * *

Нараних добър човек само с една дума. Една-единствена необмислена дума. Как да се опазвам от езика си, Господи? Малко невнимание и думите ми стават по-лоши от мен.

* * *

Има немалко свети хора между християните. Да говорите с тях невинаги е нужно. Да постоите заедно, да помълчите, да се усети светлото им присъствие. То е като дихание, въздухът е станал друг.

 * * *

Веднъж попитах една жена, прочута любовница в миналото:

– Утешават ли те спомените в по-лошите ти часове?

– Не – каза тя.

* * *

Понеже съм болен човек, жена ми се грижи за мен непрестанно. Днес поисках да й кажа нещо, беше си полегнала.

– Притвори вратата – помоли ме тя. – Малко ми е студено.

Толкова приятно ми стана, че мога и аз да направя нещо за нея. 

* * *

Не казвай постоянно „аз”. Пред Божия престол твоят малък личен трон е нищо. Смири се, за да бъдеш голям човек. Не е нужно да го знаеш. „Който се превъзнася, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат”.

* * *

Възможно е да не спазваш Божиите заповеди. Какво ще ти се случи? И кому ще дойде на ума, че един ден, след много години, ще отговаря за начина, по който е живял? Защото не са заповеди на Господар, а на Баща. Бог ти казва: „Ето, така трябва да живееш, за да си щастлив. Аз съм го записал в сърцето ти. Затова те създадох. Ако спазваш естествените си потребности, ще се чувстваш добре на земята. Ако не постъпваш според тях, не ще имаш спокоен ден и щастието ще бъде за теб недостижимо. Колкото и да си успял в света, то е без значение. За теб е естествено да не лъжеш, да не крадеш, да не убиваш; да не прелюбодействаш, да не клеветиш, да не завиждаш, да обичаш другите човешки същества. И още нещо, в което трудно ще повярваш… Да не мислиш, че си по-голям от тях. Защото всеки е ценен пред Мен. Ако Ме обичаш с цялата си душа и цялото си сърце, ще го разбереш. Живееш ли по този начин, ще се къпеш в светлина и чистота, а това е щастието.

Моите заповеди са Бащински съвети и Аз ги прогласих за твое добро. Ако не ги спазваш, ще живееш противоестествено и даже ако нищо не разбираш, дълбоко в душата ти ще тлее неосъзнато отвращение от теб самия. И никога, никога не ще се почувстваш доволен. Ще слизаш все по-надолу, мислейки, че постоянно се изкачваш… И тъй ще е до края…”.

Така е, Господи. Противоестественият живот е служение на тъмнината. Най-характерното за нея е, че никога не се насища.

* * *

Господи, целият ми живот се основава на Твоята милост. Около мен е пълно със скъпи същества. Аз съм безпомощен и от нищо не мога да ги защитя. Надявам се само на Тебе. Поверил съм Ти всички и всичко. Отдавна не правя никакви планове. Не си го и помислям вече, защото зная, че Ти Си ги направил и ги осъществяваш. Моля Те, Господи, не ми отнемай нищо. Физическите страдания, те са съдбата ми. Цялата друга благодат е великата Ти награда за тях. Стоя потопен във всичко това, ден по ден.

* * *

Ти каза, Господи, да не се обръщаме назад като Лотовата жена. Дори животът ни до определен момент да е бил една свинщина, подобна на Содом. Забравен е, каква благодат. Ние вървим към Теб, прощението Ти капе от Небето.

* * *

Днес не ми беше добре през целия ден. Седнах пред бюрото си, за да го споделя с Иисус. Веднага почувствах облекчение. Винаги ми се е струвало, че не обича да крием състоянието си. И какво крием, след като е ясно, че Той знае всичко?

* * *

Талант и всичко друго получаваме назаем. Един ден ги връщаме на Господ и даваме отчет как сме ги употребили.

* * *

Доставяй радост всекиму, макар с една дума, бъди мил с всеки. Намери дори и малкото зрънце в него, с което е заслужил отношението ти. Но никога не преувеличавай, не лъжи от милост.

* * *

Най-великата и централна истина за Бога, която ни засяга по-пряко от всяка друга истина, е Неговото вездесъщие. Пиша го за втори път. Той е тук, между нас, до всеки от нас, по-близо от собствените ни мисли. Нищо не можем да скрием от Него и това е добре. Дни след като вярата, а то значи и щастието са овладели сърцето ни напълно, вече знаем, че Господ ни приема с всичките ни безобразия. От тук нататък ще съобразяваме с Него своите думи и постъпки. Не мислете, че е тежко. Обратно, чувството, че Той одобрява живота ни, носи всекиму неспирна радост.

* * *

Как бих живял, без да пиша за Господа? Както преди. Щях да си мисля, че живея.

* * *

Божията благост, Божията милост, Божията благодат. Те се преплитат. Става дума за толкова велики неща, та човек може цял живот да се готви за деня, в който ще пише за тях, и да не го дочака. Да не стигне до онова специално състояние на духа, което ще го вдъхнови. Всъщност Божията благодат, която получаваме, без да сме я заслужили, произтича пряко от благостта и милостта Божии. Най-важното е казано в посланията на апостол Павел. Той винаги я свързва с изкупителното дело на Иисус. Началото и основата на тази благодат е изкуплението и прощението на греховете ни. От тук нататък сме чисти, за да ни се даде всяко добро.

* * *

Всичко, което Бог мисли, прави и възнамерява да прави, е свято. Една завършена чистота. Големият човешки проблем е изискването Му да бъдем като Него. Ние, често оплесканите в лайна от петите до главата. Проблемът ни е страшен, защото светостта е здравето на този свят. Онова, което го руши, предизвиква Божия гняв. Гневът на Създателя. Тъй като Божията святост е непонятна за нас в голяма степен, нерядко и гневът Му остава неразбран. Преди да молим за пощада, добре е винаги да казваме: „Господи, обясни ми…”. Спасението е за тези, които знаят, че Той никога не е подминал безучастно съкрушението на каещия се човек. И са готови да преживеят болката на очистването.

„Дали съм такъв, какъвто би искал да ме види Бог?” Ето основния въпрос, който трябва да звучи в нашето сърце.

***

Понякога Иисус е слушал разговорите на своите ученици, без да участва в тях. За храната, съня, работата, но и за Петокнижието и пророците. Вероятно Му е ставало така мило, както на всеки от нас, когато слушаме разговори на малки деца.

***

„Комунизмът си отива”, прочутата песен на Васко Кръпката. За да стане това, беше нужна борба. И ние я водехме. Трябваше да защитим толкова много неща, все още живи, все още незабравени. Трябваше да защитим всичко, което превръща човешкото съществуване в живот: душевното спокойствие, основано на християнската вяра, на християнската любов, без нея всяка връзка с мъдростта и вечността на Небето остава непозната; чистата радост, в която изчезва своето „аз”, дарявана от всяко невинно същество – от малкото дете до милия и кротък стар човек, когото ти се иска да прегърнеш; вярата, че омразата и завистта са обречени, ще дойде Денят и те ще се забравят; знанието, че е възможен един живот без страх, без изтръпване, без вечната заплаха на злото; възможността да бъдеш естествен, да приемаш всичко с търпение и кротост, макар насиленото, изкуственото, фарисейското да са тук, край нас и между нас…

Всъщност това изреждане няма как да бъде завършено. Един човек, това е един свят. Милионите хора са милиони светове. Комунизмът искаше да ни направи еднакви. Можем да сме еднакви в злото или в страха. Любовта и добротата са безкрайност.

Пишех този фрагмент в деня, когато научих, че е починал моят колега Александър Томов. И му го посвещавам. Четири години бяхме повече от братя, 1997–2001, тогава влизахме в състава на Националния съвет за радио и телевизия. Борехме се за всичко, което изредих и което не съм изредил. После станаха други неща и се разделихме. Толкова романи преживяваме, но те не могат да се напишат. По различни причини. Накрая казваш „Бог да го прости” и затваряш вратата. Ние сами не знаем колко е велика човешката тъга. Колко е убийствена в своята необхватност.

Послеслов: От два различни типа са нещата, заради които човек се вдига на борба. Такива, които иска да се случват, и онези, които иска да не се случват. Ще разкажа малка преживелица от времето на комунизма. Пътувах в трамвая, най-отзад. Един старец говореше някому, но не видях на кого, нито разбрах думите му. Имал съм достатъчно мои мисли. Изведнъж един висок човек, добре облечен, който пътуваше до нас, каза рязко: „Дядо, ти защо водиш вражеска пропаганда? Слизаш с мен”. Точно спирахме на Халите. На сто метра от сграда на Министерството на вътрешните работи. Горкият старец така се уплаши! „Ама защо, чедо, недей…” Нямаше милост, слезе от трамвая. Всички мълчаха. И аз мълчах. Бих искал това повече да не се случва. Никога.

***

Не се страхувайте от старостта, приятели. Обратно, тя е времето на поправителния изпит. Всеки ден от нея би могъл да е безценен. Всички похоти, всички самовлюбвания, всички надменности, цялата твоя суета са назад и вече са излишни. Внезапно се оказва, че няма нищо повече на пътя между теб и Бога. Само едно е ужасно, да не го разбереш.

Аз говоря за началото. Онова начало, което ще ти върне простата детска вяра. И тогава ще почувстваш изведнъж, че обичаш безброй хора. Хора, напуснали света, живи и такива, за които не знаеш още ли са с живите. Душата ти ще пламне от любов и тези, които са до теб, последните, с които завършва земното ти пътешествие, ще бъдат щастливи. Така и ще отидеш при Онзи, Който дава всичко това, изпълнен от радост, с цялата тази любов.