Слушали сме митични разкази за препълнените зали на Богословския факултет в София, за трепета, с който се разлистват първите появили се на българския книжен пазар стойностни богословски издания малко след падането на Желязната завеса. Той е именно от поколението търсещи млади хора, които в края на 90-те години въодушевено решават да се посветят на Църквата. През Петровия пост на 2002 г. 23-годишният Петър Лозанов е постриган за монах, приемайки името Пахомий, скоро след това е ръкоположен за йеродякон и йеромонах. През 2004 г. е назначен за игумен на Дивотинския манастир, където спомага да изграждането на сплотено монашеско братство. През пролетта на 2015 г.е възведен в архимандритско достойнство от тогавашния Софийски викарий Браницкия епископ Григорий (днес Врачански митрополит), а две години по-късно поема длъжността на ректор на Софийската духовна семинария. През изминалата 2021 година, на 19 октомври – празника на св. Йоан Рилски, е хиротонисан за Браницки епископ в Рилската света обител.

За своята хиротония казва, че я посреща с молитвата да изпълнява отговорното си служение така, че да не погуби собствената си душа и да не става съблазън за други. Благодарен е за възможността да остане на ректорския пост и като епископ, тъй като е уверен, че опитът му ще е от помощ Семинарията да стане по-разпознаваема и желана образователна институция в очите на съвременните родители и техните деца. „От практическа гледна точка ние се опитваме да следваме всички онези съвременни тенденции в обучението, които спомагат нашите възпитаници да са конкурентоспособни на своите връстници, като в допълнение им даваме и един друг поглед – към православната духовност, едно по-специализирано знание, което те може да изберат да стане тяхно призвание”, отбелязва епископ Пахомий.

Ваше Преосвещенство, нека започнем с началото. Разкажете ни за вашия път към вярата. Как и защо един 23-годишен младеж решава да стане монах?

Срещата с Христос за всеки човек е тайнство. Сещам се за онази картина, на която Христос е изобразен как чука на една врата. Това е вратата към човешкото сърце и Той чака кога всеки от нас ще откликне и ще я отвори за Него. Това тайнство се случи и с мен на около 13–14-годишна възраст. Израснах в средностатистическо българско семейство, в което изпълнявахме празничните традиции за Рождество и Възкресение, но родителите ми не бяха въцърковени хора, не са ме насочвали и не са ми помагали в тази посока. Ходили сме в храма да си запалим свещичка, да постоим, да се помолим... Аз обаче открих нещо повече за себе си в Църквата, търсейки – като повечето млади хора – смисъла на живота. Питах се – по кой път да тръгна, какво е призванието ми, какъв критерий да намеря в живота си. И ето че постепенно – чрез срещата ми с хора (включително и с духовници), които ми помогнаха по този път, открих красотата на православната вяра, на богослужението, на прекрасното пеене, изобщо мистичния живот на Църквата. За мен критерий в живота стана Христос. Започнах да живея най-вече в Тайнствата на Църквата, защото, ако не живеем в тях, трудно можем да се наричаме християни. И за жалост това е големият проблем за мнозинството от така наричащите се традиционни християни, които от време на време отиват да запалят свещичка в храма, но не живеят живота в приобщаването с Тялото и Кръвта Господни.

Завърших Семинарията и след това почувствах стремеж към монашеския живот. Стремеж да не се заплиташ в житейски грижи, както казва апостолът, а да бъдеш свободен, за да се опитваш според силите си да летиш към небето.

Най-голямата милост към мен, която Бог прояви в този период от живота ми, беше връзката ми с дядо Назарий в Кокалянския манастир. Несъмнено той имаше благодатно духовно виждане и ме подкрепяше и насочваше и в монашеския ми живот, и по пътя на образованието ми – първо в Семинарията, после в Богословския факултет на Софийския университет.

Толкова много благодатни истории сме слушали за дядо Назарий. Разкажете ни малко повече за вашите срещи с него...

С дядо Назарий се срещнах за първи път, докато учех в Семинарията. Бяхме близки приятели с един духовник (който днес е монах на Света гора) и един ден с него се качихме горе в манастира. Той още беше ограден с ограда и нямахме възможност да влезем. Приятелят ми познаваше дядо Назарий и аз го молех – да влезем все пак и да вземем благословение от дядото. Самият дядо Назарий се движеше из двора и можехме да го извикаме и да го помолим да влезем. Но приятелят ми тогава каза – не, това ни е достатъчно, та това ми беше първото виждане, но не и докосване до личността му. След това отидохме с общи познати, докато един ден дядото каза – виждате ключа, който е от вътрешната страна на портичката, и можете направо да влезете вътре. Така се почувствахме близки. Той ни заобича и срещите ми с него зачестиха. Мога да кажа, че дядо Назарий не говореше много и не използваше висок богословски език, но умееше най-вече чрез любовта си да насочва хората в правилната духовна посока и особено чрез грижата, която проявяваше към всеки. Помагаше най-вече с молитвите. Помня и че при църковния разкол у нас той служеше света Четиридесетница и ни казваше, че решаването на какъвто и да е проблем е чрез молитвата и чрез Литургията, в Тайнствата на Църквата. Всякакви други човешки тактики не могат да разрешат даден проблем така, както молитвата, защото човешкият ум има своите предели, а Божията благодат не може да бъде ограничавана.

Споменахте, че вашите родители не са били въцърковени, как тогава приеха решението ви да станете монах и да се посветите на Църквата?

На всеки родител му е трудно да се раздели с детето си, всеки родител иска то да е близо до него, представя си го някой ден с добра професия, да създаде семейство и поколение, което да носи радост на всички. Моите родители също преживяха своя драматичен период вследствие на избора ми. Аз съм единствено дете и това за тях направи ситуацията още по-трудна. Да преживеят една своеобразна раздяла с детето си, което се посвещава на Бога и няма да може да е близо до тях, не е лесно. Разбира се, ние и като монаси сме близо до родителите си – най-вече в стремежа и желанието си да обърнем нашите родители и да им помогнем да намерят Бога.

Ето например майка ми не беше кръстена. Това за един християнин, а още повече за един монах и свещеник, който поменава в храма толкова много хора – на проскомидията – да не може да помене собствената си майка – това беше изпитание за мен. Но по Неговата милост един ден майка ми ми се обади по телефона и ми каза, че е решила да се кръсти. Това се случи след много мои увещания и уговорки, включително и след неразумно притискане от моя страна, защото като всеки млад човек в своето неофитство, в стремежа да обърне целия свят към Бога, и аз съм прекалявал... Но тогава, когато е трябвало да стане, тя се кръсти, изповяда се, причасти се. Покойният ми баща също се обърна към Църквата по своя си начин, изповядваше се и се причастяваше в последните си дни, което за мен бе голямо щастие.

Това отделяне от родителите ви като млад монах е било и на по-далечно разстояние, към Света гора. Какви спомени пазите от този светогорски период?

Живота ми на Света гора свързвам най-вече с общуването ми с моя духовен старец – архимандрит Венедикт, проигумен на „Зограф”, с когото живях в една килия, посветена на свети Сава Освещени, в близост до Карея. Това за мен бе особено благодатно преживяване, това бе люлката на моя монашески път, от която проходих. Моят духовен отец се отнесе с много грижа и любов към мен – едно момче около 20-годишно със своите си страхове, спомени от предишния живот и притеснения за родителите. Всички тези неща – изпитанията на отделянето, на отричането от света и близките, можем да ги видим описани от св. Йоан Лествичник за първото стъпало по духовния път. След това се преместихме в една килия в близост до Ватопедския манастир, където обаче се почувствах недостоен и в невъзможност да живея, изпитвах големи трудности и в духовен аспект, и на битово ниво. И с благословението на дядо Назарий се върнах в България, за да отида в Дивотинската света обител.

Вие имате опит в изграждането на монашеска общност именно в Дивотинския манастир. За жалост обаче такива общности са твърде малко за нашата Църква, каква е вашата надежда за монашеството на фона на оскъдния брой монаси у нас?

Липсата на монаси е наистина голяма болка за мен, защото казваме, че монашеството е гръбнакът на Църквата, монасите са хората, които постоянно предстоят пред Бога. Често се заблуждаваме какво е основното призвание на монаха – мислим си, че то е да поддържа един манастир и да посреща поклонниците, но преди всичко задачата на монасите е да се молят – да бъдат в непрекъснато богообщение и така да помагат на света. Да бъдат в уединение, в онази мистична връзка, която има силата да помага на обществото. Но съвременният човек има твърде много колебания, за да намери тази сила на отричането от света и себеотричането. Това наистина е труден път и човек трябва добре да познава самия себе си и да има най-вече силно упование в Бога, за да поеме по него. И все пак има надежда, защото и от камъните Господ може да издигне чеда Авраамови, както ни казва Писанието.

Благодарен съм на Бога за възможността да живея близо 20 години в Дивотинския манастир и да служа като игумен в светата обител, където се събраха ревностни и трудолюбиви монаси. Това е голяма радост и утеха.

Често за съвременните хора от света представата за някого, който е избрал да стане монах, е свързана с някакво разочарование от живота, някакъв сблъсък или непреодолима трудност, а манастирът се явява своеобразно бягство…

Свети Йоан Лествичник говори за това – че по различни причини човек може да е стигнал до манастира, но каквато и да е причината – не би трябвало да бъде гонен, защото, влизайки в светата обител, макар и объркан (например да е останал без покрив над главата или да е бил изправен пред други сложни обстоятелства, които са го притискали в света), виждайки духовния живот на братята, той може да изправи мислите си и да тръгне в правилния път, с правилната мотивация към монашески живот.

Неслучайно има период на послушничество, който не е строго фиксиран, а често зависи от самия игумен – може да е година, две или три… Разбира се, по отношение на мотивите за монашески живот от книги и филми може да ни се формира представа, която е заблуждаваща – че например някой решава да избере монашески живот поради разочарование от любов например. Но това обстоятелство рано или късно се преодолява, след месец или след година. И тогава, ако я нямаш любовта към Бога, трудно можеш да избереш да прекараш целия си живот в манастир. Тоест няма как този избор да се дължи единствено на някакво земно обстоятелство – че ти се е случила някаква драма в живота. Но едно мога да кажа със сигурност – монашеският живот е изключително благодатен – изкушенията и вътрешните борби ги има, но я има и благодатната Божия помощ. Тя, Божията благодат, в немощ се силно проявява.

Говорите за трудните духовни избори на съвременния човек. А какъв е съвременният млад човек през вашия поглед, как можем да му предадем посланията на вярата така, че наистина те да стигнат до сърцето му?

Съвременните млади хора живеят днес чрез връзката си с технологиите, в един виртуален свят. А той е абстрактен и в него е особено трудно различаването между добро и зло, между тъмно и светло, между солено и сладко. Никога в историята на света човекът не е бил по-презадоволен от материални блага колкото днес, живеем в мирно време и макар и да притежаваме твърде много, усещаме вътрешна пустота. Изпадаме в депресии и отчаяние, самоубиват се толкова много млади хора, достигат до такива крайности, не успявайки да открият смисъл в живота си. Като християни знаем, че този глад на душата е за Бога и никаква друга подмяна не може да го задоволи. Нашата задача като духовници и изобщо задачата на Църквата е да търсим пътя към младия човек и да препречваме пътя до него на отчаянието, да му дадем алтернативата, надеждата да се запознае с Христос.

Като християни не можем да правим компромиси в принципите на вярата си, но какви компромиси можем да си позволим, за да стигнем до ума на младия човек? Например с подхода, с езика, на който отправяме посланията на вярата към него?

Както казва и апостол Павел – за всички станах всичко, за да придобия мнозина. Това трябва да е нашият подход. Всичко останало освен греха е позволено за един духовник, за да се опита да стигне до всяка една душа. Младите хора имат нужда от разговор на един обикновен език. Отново Апостолът ни казва: „… предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат”.

Богослужението е велико нещо, то е Тайнство, молитвата е велико нещо, Църквата възнася молитва за всеки един човек непрекъснато. Но като духовници сме длъжни да имаме време да обърнем внимание и на онези души, които търсят помощ. Които задават въпроси и очакват отговори. Не бива да се оправдаваме с голямата си натовареност. Разбира се, духовникът има много задачи – за устройването на благолепието на храма, с Тайнствата и требите. Но едно от най-важните ни призвания е да съпреживяваме заедно с човека, да му даваме отговори, да не оставаме студени, да не бъдем толкова самосъхраняващи се…

Отбелязахте, че живеем в мирно време, но въпреки това обществата са разкъсвани от противоречия, словесни и идейни войни и разделения. Въпросите около пандемията задълбочиха тези разделения и сред вярващите хора. Появиха се нови разломни линии – „за” или „против” ваксините”, опасен ли е коронавирусът или не. Според вас трябва ли един епископ на Църквата като архипастир да изкаже публично мнение, да оповести своя позиция по всички тези противоречиви теми?

Едно е важно да помним в такива спорове – че онзи, който иска да всее раздор и разделение между нас, е дяволът. Ако имаме достатъчно любов към другия, няма да позволим разногласията по тези въпроси да ни разделят и няма с такава ярост да защитаваме собствената си гледна точка. А и в тези случаи най-важното е да имаме разсъдителност. „Първото нещо, за което се моля, е за разум”, казва авва Доротей.

По отношение на пандемията мисля, че подходихме по един неправилен начин. Подхлъзвайки се да се делим духовно по въпрос, който е от медицинско естество. И в Евангелието ясно се казва, че животът е дар от Бога, и в този смисъл е наше задължение да го съхраним, като се грижим за здравето си. Животът е велика ценност, която само Бог може да ни отнеме. По отношение на вируса – опасен ли е, или не толкова, да се ваксинираме ли, или не – като епископ мисля, че не би трябвало да даваме оценки, които са от компетентността на други, на друга институция, така да го кажа. Защото рискуваме да задълбочим разделението между хората. Би трябвало да се вслушаме в гласа на лекарите, а ако те са разделени в мненията си – да проявяваме добродетелта на търпението и да молим Бога да ни даде разсъдителност. И да се молим също така Господ да вразумява онези, които трябва да измислят как да запазят здравето и живота на хората. Знаем, че и лекарското призвание е по Божие благословение. Да се молим лекарите да намерят лечение, изход от бедствието и тогава, когато Господ поиска, ще вдигне това изпитание от човешкия род.

Разбира се, по отношение на напредъка в медицината за Църквата е важно да не се прескачат определени граници, които да не изменят изконния смисъл на човешкото спасение и на християнското разбиране за човека като образ Божи. Защото и Евангелието ни казва да не се плашим от онзи, който може да навреди на тялото, а на душата ни.

Последните ви думи ме насочват към един въпрос, около който също се породиха спорове, пак във връзка с пандемията и ваксините – за отношението на християните към смъртта. Малодушно ли е да се опитваме да се избавим от смъртта, това значи ли, че треперим от страх за живота си? Както споменах, наше призвание е да запазим живота като Божи дар. И тук е важно да изясним какво точно имаме предвид под подвизаване в мислене за смъртта, което виждаме в опита на много свети отци.

Целта на това подвизаване – когато си лягаш, да мислиш, че смъртта може да те застигне още в края на този ден, и когато се събудиш – да мислиш, че това може да е последният ти ден, е да те насочи към по-правилен живот. Това не е някакво обсебване от идеята за смъртта, а упражнение, в което – подсещайки се, че си смъртен, че си за кратко тук, да се стремиш към по-съвършен живот. Да проявяваме тук и сега повече любов, повече търпение, повече смирение и да не позволяваме да се привързваме към земното, защото там, където е съкровището ни, там е и сърцето ни.

Чели сме за примери на светци, които често са ходили на гробищата, има случаи на някои, които дори са лежали в ковчег, за да си спомнят за смъртта. И това не е, за да претръпват, да отричат живота, нито да се подготвят психически за идването на смъртта, а за да омекотяват сърцето си и да живеят правилен живот. Защото ние знаем, че всъщност смъртта е нещо чуждо на природата на човека, Бог сътворява човека за живот вечен. Смъртта влиза през вратата на грехопадението. Жилото на смъртта е резултат на падението на нашите прародители. И затова е нормално човекът да изпитва отчуждение от смъртта. Но живеейки по правилния начин, ние не би трябвало като християни да се страхуваме, защото тогава смъртта може да е само един преход – от един временен живот към един вечен.

Вие бяхте сред множеството духовници и миряни, които изпратиха в последния му земен път непрежалимия отец Ангел Ангелов, когото загубихме в края на миналата година. Голямата скръб на цялата църковна общност по загубата на отеца се дължи и на осъзнаването, че такива всеотдайни, вдъхновени и благи духовници като него са толкова малко… Как епископът може да подпомогне добрия проповедник, съвестния духовник в своята епархия?

Жътвата е голяма, а работниците – малко, казва Евангелието. Наистина такъв беше отец Ангел – аз го познавам и като свещеник, и като протосингел и духовен надзорник на Софийската митрополия: изключителен духовник, благодатен и много ерудиран. За него са валидни думите на св. Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Човек с мирен дух, около когото на всеки му беше приятно да бъде; който винаги те посрещаше с усмивка. Имаше рядко срещаното умение с богатите си богословски познания да говори с всеки човек на най-близкия до него език, така че да му помогне да стигне до Бога. Със земния си път, който извървя, на нас, духовниците, той ни остави примера си – да помагаме на всеки, без да се пестим. Разбира се, отговорността на епископа да помага на духовниците е голяма – да ги изслушва, да ги съветва, да усещат, че той е близо до тях.

Харизмата на отец Ангел въздействаше и на хората извън Православната църква, за вярващи от други християнски деноминации, от други религии, убедена съм – и за мнозина невярващи. Това ме подсеща за едни думи на свети апостол Павел, макар и казани по повод на епископа: „… той да има и добро свидетелство от външните”. За жалост сякаш твърде малко от и без това малкото православни епископи на Българската църква са разпознаваеми от обществото. Как в съвременен смисъл разбирате тези думи на апостола и какво може да се промени в тази посока днес?

Всеки епископ трябва да е пример – както за тези, които са го призовали към това достойнство, така и за онези, които не са, за външните на Църквата – те може би няма да чуят проповедите му, нито да видят благодатното му служение, но ще го видят от човешка гледна точка. Ще забележат чистия му начин на живот, дали е кротък, целомъдрен, ще видят добрите му дела. С нашия личен живот трябва да сме проповед за хората, по този начин има надежда да достигнем до тях, така че някой ден да се обърнат към Бога. Добре знаем, че един от основните педагогически принципи за всеки родител е, че далеч по-ефективен във възпитанието от многото приказки и наставления, е личният пример. Това е валидно и за нас, порасналите.

Вие сте от младите епископи на Църквата, но имате вече дългогодишен опит като изповедник. Има ли аспекти в съвременната практика на изповедта, които се нуждаят от дискусия, които са симптом за проблем на църковния живот?

Действително, и докато бях игумен, и днес продължавам да имам свои духовни чеда, които идват на изповед при мен. От една страна, като проблем, който косвено влияе на практиката на изповедта, можем да посочим усещането у съвременните хора, че не са изслушвани. Всеки иска да говори, но никой не иска да слуша другия. Затова някои, когато идват на изповед, изливат цялата си мъка и емоция и изпитват облекчение, че някой ги е изслушал. Други очакват да получат съвет за свой проблем, но забравят, че изповедта е Тайнство, а не психоанализа. Тайнство, в което човекът се среща с Бога и Той опрощава греховете му. Разбира се, в процеса на изповедта можеш да поискаш съвет за някакъв проблем и да го получиш от духовника, но преди всичко трябва да държим в ума си, че изповедта е участието ни в Тайнство, да имаме упованието в проявата на Божията милост към нас.

Един от неправилните подходи към Тайнството е и да изпадаме в многословие, в самооправдания и обяснения, които всъщност изтъкват добрите ни качества и постъпки или обвиняват други хора. Вместо това би трябвало да се съсредоточим върху  собствените си грехове, подбуди и мотиви, които ни отдалечават от Бога.

В такива моменти, когато изповедникът усеща, че изповядващият се изпада в подобни многословни отклонения, как е добре да подходи?

Всичко е индивидуално – ако прекъснеш някого в такъв момент или му направиш забележка, това може силно да го смути и да го отдръпне, особено ако прави първите си стъпки във вярата. В друг момент или за друг човек – ако не го насочиш как би трябвало да протича изповедта, той си остава с грешната представа и се лишава от шанс за промяна. Така изповедникът има две основни задачи – едната е педагогическата, да насочва човека към правилното отношение, а другата е подобна на тази на лекаря… Да избереш в конкретния момент и за конкретния човек кое лечение е пригодно. На първо място за всеки изповедник е важен неговият личен опит на изповядващ се, и на второ – да познава добре своето духовно чедо и индивидуалните му особености.

 

Из архива на сп. "Християнство и култура", брой 168, 2022 г.

 

Снимка: БГНЕС