Бегли спомени за Неврокопски митрополит Борис

 

Първата ми среща с архимандрит Борис, протосингел на Софийска митрополия, бе през ноември 1923 г. Предстоеше да приема монашеско пострижение и за старец ми бе определен именно той. Както е прието, бъдещият ми старец, който дотогава не ме познаваше, тъй като аз не бях в България, искаше да ме опознае по-отблизо и да ми говори върху важността на стъпката, която предприемам в своя живот. Много пъти посетих архимандрита Бориса и той неуморно ми говореше със спокоен тон, но винаги задълбочено, върху трудностите на монашеския живот, върху необходимостта да се служи на Църквата предано и неотстъпно, да се пребъдва в послушание към църковната власт, защото върху послушанието почива цялата полезна дейност на Църквата. Силно впечатление ми правеше интелигентният поглед на архимандрита Бориса. Аз от ученичество проявявах интелектуални интереси, поради това личността на моя старец от ден на ден все по-силно впечатление ми правеше. Разбрах, че той гледа на църковното служение като на подвиг, а не като на кариера. Тая мисъл той старателно се трудеше да ми втълпи, за да не живея с някакви кариеристични илюзии.

На мен ми се щеше обаче по-малко аз да разказвам за себе си, а повече да го слушам, защото ми разкриваше в едно хубаво морално и интелектуално осветление много проблеми на личния и на общоцърковния живот. А още повече исках да науча нещо за самия него. Той обаче старателно отбягваше да говори за себе си. Оттук-оттам бях подочул нещо за родното му място и за семейството му, за ученическите му години в Цариградската семинария, за следването му в Черновицкия богословски факултет и във Виена, за работата му като български свещеник в Буда Пеща. Узнал бях вече, че той е доктор по богословие, че говори много хубаво немски и френски; някои ми казаха, че говори още руски и унгарски. Знаех също така, че има грамадна частна библиотека, защото веднаж можах нещо да зърна от това книжно богатство. Той обаче никога не наклони разговора към себе си, макар че аз с деликатност, доколкото би могла да бъде свойствена за мене в оная възраст, все наклонявах разговора си към неговото минало. Давах вид, че проявявам голям интерес към неговото родно село Гявато (Битолско). Напразни бяха усилията ми; архимандрит Борис предпочиташе да мълчи.

Странно впечатление ми направи и едно друго обстоятелство, а именно че моят старец се интересуваше и от моето минало, от моите родители, от цялото ни семейство, от отделни лица на семейството, от мои роднини. Той като че ли ме проучваше такъв, какъвто съм, за да си направи изводи какво представлявам и какви надежди могат да се възлагат върху мен. На тогавашната ми възраст (едва завършващ 23 години) погледът ми бе идеалистичен и обхващащ всички области на живота. Архимандрит Борис ме слушаше с голяма сериозност и понякога с една слаба усмивка, смисълът на която тогава не разбрах, но по-късно, когато вече го опознах, добре ми стана ясна. Не беше възможно той да не знае, че аз в продължение на 4–5 години бях живял в чужди на Църквата идеологични среди, че имах едно минало, което можеше да се прецени отрицателно от един правомислящ църковен деятел. За това мое минало знаеха всички, защото началото му се отнася към последните години на моето следване в семинарията. Въпреки това от никъде не срещнах никакво отрицателно отношение, а бях приет радушно, дори без да бъдат поставени някакви съмнения относително искреността на моите намерения. Най-силно впечатление в това отношение ми правеше архимандрит Борис, който нито веднъж не ми зададе въпрос, засягащ моето неголямо по онова време минало. И тъй, той искаше да ме види добре. Доколко съм успял да му дам възможност за това, не зная, но почувствах, че разположението му към мен се засили, защото започна спокойно да ме привлича в съразисквания по някои църковни и богословски въпроси, а понякога като че ли случайно повеждаше разговор на социални теми и християнско осветление. (…)