Доста странно е и рядко се отбелязва, че противопоставянето, типично за нашите градове и семейства, води до появата на два вида хора – едните вярващи, а другите, както е прието да се казва, невярващи, макар да не можеш да престанеш да вярваш, ако още не вярваш. Едните, причастни на вярата, имат правото на своя град и своя разговор с невидимото, на диалог с Първата Любов, докато другите остават сами със себе си, зачитайки границите на опита. В порядъка на дните тези два вида човешки същества имат един и същи морал: добри бащи, добри съпрузи, добри граждани, проливащи кръвта си в дни на изпитания… Ако познавахме техните скрити мисли, щяхме да видим, че вярващият си обяснява неверието с някакво непонятно упорство, с безсилието да застанеш лице в лице с човешката участ. От своя страна, невярващият не бива обезоръжен от вярата на съседа; той си дава сметка за друга една немощ, говори за особената способност за илюзии; той се пита, заедно с Пол Валери, как един „образован човек, спокойно-внимателен”, може да основава поведението си върху „такива разкази за странни събития, незапомнени или небивали”. И въпреки че тези два вида хора изразяват едно и също неразбиране, бидейки загадка едни за други, те са принудени да проявяват търпение, да се разбират и дори бракосъчетават, докато дълбоките води на мълчанието не удавят тяхното вироглавство.

Вече забелязахте: онова, което отличава тези две семейства на духа, не е поведението или моралът. Възможно е дори невярващ да бъде светец, както Тару от Чумата, този мрачен и прекрасен роман на Албер Камю, или пък обратното – вярващият да е клет грешник, както свещеникът на Греъм Грийн в Силата и славата. Разликата е в основанието, в посоката на надеждата, не толкова в любовта, колкото в идеята, налична в едната и другата страна, във временния и вечния характер на движещата сила на любовта. И двете постигат съгласие в морала. Ала се различават, щом става дума да се види значението на стореното.

Ето защо бих могъл да заявя като парадокс, че не може да се говори за християнски морал, нито за християнска философия. Когато Моисей слиза от Синай със скрижалите, повечето от законите, които той дава на народа, са били вече вписани в човешкото сърце, това са законите, които Антигона припомня на Креон, тези, които разумът, оставен на собствените си сили, открива всеки път в чист вид: Не убивай, не лъжи, не прелюбодействай. И когато Иисус среща момъка, който Го пита за тайната на живота, Той пак му казва: „Не убивай, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си”. Тъй че при желание бихме могли да съзрем в Иисус създател на светския морал и да сложим бюста му в републиканските училища. Иисус не отхвърля разликата между онова, което се изисква от всеки човек, явил се на този свят, и изискваното от оногова, който е имал привилегията да бъде призован с името си, както Авраам или Павел; между изискваното от вътрешния Логос на съвестта и от керигмата на проповедта. Връзката между тези две законодателства е проста и просветляваща. Свети Павел го казва на римляните: „И всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си; и тъй, любовта е изпълнение на закона”. Бергсон е трябвало да изнамери същата тази мисъл на Павел. Опитвайки се да установи разликата между християнския морал и всеки друг морал, той стига до извода, че на безличностното и отрицателно изискване отвореният морал е противопоставил заповедта Обичай (която предполага пълна решимост), основавайки този безкраен дълг върху подражанието на една личност, която вдъхновява или по-скоро вдъхва увереност на душата, подшушвайки й: дойди и върви след Мене. Така и моралът, скучният морал, според Клодел, вече не съществува; не че е пренебрегнат или унищожен, а защото се сублимира в любовта на отделната, вечна личност. Което ме подсеща за тъй дълбоките думи на Лайбниц: „Вътрешните неща (сложете: моралът) съществуват в по-висшите неща (сложете: Христовата любов) по начин, по-благороден от тях самите”.

След тези думи нека обърнем поглед към съвременната история и се запитаме дали християнският морал е все още моралът на нашето време. Ще се затрудним да отговорим; защото от четири века християнството е поставено под въпрос, то вече не е връзката между съвестите, а християнският морал е станал светски. Морала, центриран върху Бога, модерното време е заменило с морал, центриран върху човека. Новостта на Иисус в сферата на морала е в това, че замества заповедта Възлюби Бога със заповедта Възлюби ближния си като самия себе си, отъждествяване, неразбираемо за евреите и почти неприложимо за християните, освен за светците. Ала тъкмо върху този знак, върху това субстанциално ядро модерният морал е нанесъл своя удар с брадва. Този морал възприема любовта на човек към човека като кардинален закон на морала, ала отхвърля човешкото обожание към Бога като израз без реалност, пребиваващ само в сянката на храмовете или на сърцата.  (…)