Идеята за трансценденталната теология се разгръща в късното произведение на Кант Opus Postumum, І конволут, във връзка с формулировките на Кант за същността и идеята за трансценденталната философия изобщо. Нека да посочим някои по-характерни формулировки:
„Философията е един познавателен акт, с продукта на който се цели не само науката като (средство), а мъдростта като цел сама по себе си – оттук тя тръгва като нещо, основаващо се на самия Бог”.
Разбира се, Кант отбелязва, че „за човека философията е стремление към мъдростта, което всякога остава неизпълнено, защото даже учението за мъдростта е твърде нависоко за човека”. Но в крайна сметка за нас е важна формулировката, че „трансценденталната философия е идеята за обхващането на цялото, което разумът сам си проектира”.

С оглед на това си определение и отговаряйки на въпроса допустимо ли е разделението Бог – свят, Кант дава нова формулировка за трансценденталната философия като учението за Бога и света.

След тези предварителни определения Кант пристъпва към интерпретацията на проблема за екзистенцията на Бога, защото според него преходът към границата на всяко знание се осъществява чрез интерпретация на отношението Бог – свят.

„В порядъка на системата на синтетичното познание от понятия a priori, т.е. в трансценденталната философия, принципът, който осъществява прехода към завършването й, е този на трансценденталната теология в двата въпроса:

1. Що е Бог?

2. Съществува ли Бог?

Понятието за Бог е това за една особа, значи за едно същество, което има права, спрямо което никой друг няма право, каквито може да има само Едно или също така само една Species (Бог или богове), които пък трябва да имат личностност, свободно изволение, без което качество те не биха били богове, а idola, т.е. вещи. Такива особи не би могло да има в по-голям брой, т.е. ако има Бог, то той ведно с това е единствен в особата си и няма множество богове, понеже понятието им би било съвсем тъждествено. Различните богове, на които би се отдавала почит, биха били божества, почитанието им – езичество, а неверничеството и идолопоклонничеството – дяволско.”

Множеството на боговете е също толкова немислимо, както и множеството на световете, а само един Бог и един свят. Това е една аргументация на монотеизма, която е характерна не само за Кант, но и за Фихте и Шелинг. В един по-друг аспект тя е характерна и за Гьоте и тук искам да приведа една рефлексия от 1815 г., която е симптоматична за начина, по който Гьоте участва в така наречената полемика за природата на Божественото в немската класическа култура след 1800 г.

„В изследването на природата ние сме пантеисти, в сферата на поетическото ние сме политеисти, а в сферата на нравственото – монотеисти.”

Едва ли е необходимо да се доказва, че последната част от това определение на Гьоте се съгласува с идеите на късния Кант. (…)