Болката е топосът, който вмества най-уязвимата и стара като света среща на човека с тленността. Терорът и насилието върху тялото и душата са ключов елемент в ритуала на инициация, който е символ на смъртта и прераждането. Той е репрезентативен за прехода, който индивидът трябва да преживее и преодолее от не-знание към знание. Болката е движение назад към архетипа, към началото на началата и генерира цяла космология, характеризираща се с митологична образност и символика, която включва раненото, измъчвано, разчленено, дамгосано, болно, обрязано, умъртвено, текстуализирано, западащо, въображаемо и сътворено, изгубено и припомнено човешко тяло. Според Сузана Минц раненото тяло е централен образ в класическата гръцка трагедия, защото без страдание или ἁμαρτία не би могло да се постигне катарзис. Аристотел пише в Никомахова етика, че избягването на болката е зло. Драмата на Ренесанса представя болката като насилствено нахлуване и нарушаване целостта на тялото, докато XIX в. я превръща в мелодраматичен похват. През ХХ в. фрагментираното, разчленено и обезобразено тяло е във фокуса на представителите на изкуството и литературата: от хармоничната красота, която струи от картините и литературата на Ренесанса, през реалистичната образност на ХIХ в., тялото се превръща в гротескна безформена плът. В есето си за функцията на мъченията и насилието в късната драма Тирус Милер коментира концепцията на Адорно за облика на изкуството след Аушвиц, която философът свързва със страданието, и твърдението, че да се пише поезия след Аушвиц е варварство. Адорно твърди, че проявата на извън-естетическата болка се извършва през езика на изкуството и през неговите абстрактни прояви се оформя образът на страданието, което се изправя срещу самото себе си. Според Милер Бекет обръща с хастара навън това твърдение, като представя в своите творби буквално оголената физическа болка на тялото и тя придобива силата на двоен отпечатък и маркер: удържането на индивида в битието чрез експозиция на болезнената и ранена плът и разказът за нея.

В творчеството на Бекет болката се превръща в онтология.

Ще използвам термина „ранено тяло” в смисъла на физически наранена плът. Раната денотира външно насилие върху плътта или някаква интервенция, а телесната болка конотативно отпраща към вътрешен процес. Раната и болката са ярки функционални знаци. Те интензифицират връзката на Аз-а с неговото тяло и събуждат демоните на страха, насилието и смъртта, като отблъскват всички наложени клишета и привличат към себе си вниманието по неочакван и апелативен начин. Раненото и инвалидно тяло, както и физическата болка отварят пространства, които са били забравени или затворени, полагат ни на места, където се чувстваме най-уязвими, и въвличат субекта във фундаментално различно отношение към света и Аз-а.

Движението към този вид себепознание се корени в различното отношение между означаемо и означаващо, в експонираната граничност, което ще бъде разгледано тук през посланието на текстовете на Бекет, където плътта е мистериозната тъкан, която ги обгръща и изговаря. Гротеската, болката и раненото тяло са символни знаци на гранични състояния и изразителност. Гротеската е външната проява, раната и болката са вътрешното движение към тази граничност. Траещото състояние на лиминалност може да бъде описано и като продължаващ диалог между тялото и Аз-а, сътворяващ дискурс, който има задачата да изпълни със смисъл критичните промени, свързани с биографичните, телесни и екзистенциални проблеми, които завладяват субекта, въвлечен в локуса на страдащата телесност. „Граничното състояние е описвано и като плодотворен хаос, бременна пустота, склад за нови възможности.“ (…)