Зилотството е задънена улица, ново „старообрядчество”

2017 е година на няколко значими исторически годишнини. Но поне за нашата част от света най-важна е 100-годишнината от Болшевишката революция. До каква степен отношението към нея разделя руското общество и какво надделява – носталгията или покрусата?

Това е много голям въпрос. Без съмнение, тъй или иначе, за мислещата част на руското общество стогодишнината от революцията от 1917 г. е първостепенно важна дата. Но малко от хората разбират мащаба на случилото се. За съжаление в нашите училища историята се преподава примитивно и твърде малко се отличава от съветското време по представянето на материала. Носталгията по старата Русия, разрушена от революцията, е голяма. Та нали това е и носталгия по онзи свят, описан от великата руска литература, отразен в музиката, поезията, живописта. При това не само дореволюционната, но и онази, която е живяла и се е развила в емиграция. Присъства интуитивното усещане, че тогава Русия е била, макар и не без недостатъци, но нормална страна, а онова, което после се наричаше РСФСР и СССР – беше кошмар от кръв, страх, лъжа и пълна безчовечност. Сега идва разбирането, че последният четвърт век не е продължение на старата Русия, а е продължение на СССР. Разбира се, има и малцинство, оправдаващо революцията, необолшевиките. Но те са малко. Съществува и огромното мнозинство от обикновени хора, съвършено непросветени исторически, които не познават нищо друго освен съветското, не помнят своите семейни истории и които просто не разбират, че може да има и друг (различен от съветското) живот. Толстой, Тургенев и Бунин за тях или изобщо не съществуват, или описват някаква Атлантида, към която те самите нямат никакво отношение. Но на мен ми се струва, че постепенно, малко по малко, старата Русия оживява в сърцата, а Революцията става онова, което тя е в действителност – съдбовен грешен избор на нашия народ в полза на врага човешки, т.е. дявола.

 

В България зад носталгията към комунизма често се крият други проблеми, като например разочарованието от прехода. Как стои този въпрос в Русия – не става ли дума за носталгия към империята, към имперското чувство? Дали тази носталгия не обединява носталгията към комунизма (персонализирана от Сталин) и носталгията към царизма (персонализирана от Александър ІІІ например). Съществува ли опит за имперска реставрация по триадата самодържавие-народност-православие?

Отново много важен въпрос. Сега в Русия носталгията не е по комунизма, а именно по имперския сталинизъм и по железния ред. Много хора са равнодушни към ужасите на комунизма, като че ли това не ги засяга. Мисля, че това е един много сложен комплекс. От една страна, разбира се, носталгия по империята и мощта („от нас се страхуваха всички”), за много хора от неруските народности – спомените за миналото единство, когато между републиките на СССР нямаше граници и всички се чувстваха и бяха граждани на една страна. Често чувам такива въздишки от киргизстанци, грузинци и даже от украинци. Александър ІІІ го познават съвсем слабо, но онова, че той бил силен управляващ, „почти като Сталин”, го помнят. Само дето забравят, че за разлика от Сталин, той не е водил нито една война и е ненавиждал органически войната. Но под сталинизма има и по-дълбока мотивация – това е закоравяването на душата, равнодушието и даже ненавистта към друг човек и към друг народ. Нека на другите им е зле. Чисто сатанински чувства. Именно те са наследството на оня избор от 1917 година и утвърждаването му в СССР.

 

Доколко сте съгласни с опитите Русия да бъде представена като отделна цивилизация (културен свят), който радикално се различава от европейската цивилизация – Евразия (или Азиопа) срещу Европейския съюз? Не лишава ли това руската култура от нейното общоевропейско значение?

Аз изобщо не съм съгласен с това, че Русия е някаква особена цивилизация. Аз я определям като християнско-европейска вторична периферийна зона на християнската европейска цивилизация. Източната и западната части на Римската империя са били една цивилизация, но са се различавали по множество параметри. Балканите са влизали във вътрешната част на източноримската цивилизация, но половин хилядолетие османско завоевание, разбира се, е наложило на тях отпечатъка си. Русия е била периферия. Като Скандинавието или Полша. Само че Русия е периферия на източната част на империята, докато Скандинавието и Полша – на западната. Периферия зад пределите на историческата империя. Но Русия сама отсича себе си от културната метрополия през ХV век, като обявява автокефалност и обвинява Константинопол в схизма. Сто-сто и петдесет години пълно отчуждение от целия християнски свят повлияват много негативно върху нашата култура. Ние подивяваме и успяваме отново да достигнем Европа едва към средата и втората половина на ХІХ век. Онези, които сега настояват на цивилизационната уникалност на Русия, волно или неволно отново я пращат в изолация и с това самото я обричат на културна изостаналост. Още повече че през комунистическия период отчуждението от Европа и подивяването вече се е случило и на нас ще ни е много трудно да го преодоляваме.  (…)