Велики четвъртък

Предусещане на Евхаристията

 „Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан. 13:1). Тази преизпълненост с любов, вписваща се в Закона и у пророците, достига пълнотата си в Угощението, където се предусещат смъртта и възкресението на Господа, тоест в Евхаристията.

Иисус в навечерието на еврейската Пасха несъмнено възприема и преобразява традиционния ритуал. Всяко домочадие трябва да заколи в Храма агне без недостатък. Кръвта му се събира в памет на Божията намеса, довела до освобождаването на народа от египетско робство, с нея се белязват двата стълба и горният праг на вратите на къщите. Сетне агнето се приготвя, без нито една кост да се строши, няма да е така с Иисус при Неговата смърт на кръста: Иисус, както утвърждава свети Йоан, е истинският пасхален Агнец.

Лука (22:20-27) упоменава чашата, която освещава гощавката и над която Онзи, Който седи на трапезата, въздава хвала на Твореца. Сетне Той взима хляба, преломява го и го раздава на сътрапезниците. Тогава Иисус казва: „Това е Моето тяло, което за вас се дава”. Последната чаша възвестява новия и вечен завет, който Месията освещава. Тази чаша Иисус благославя и предлага, казвайки: „Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лук. 22:20; срв. 1 Кор.11:25). С което Той актуализира смъртта и възкресението Си, кълн на сетното преображение: „И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие (Лук. 22:17-18).

Последното угощение, което евреите са споделили в Египет, било подчинено на непосредственото бъдеще, на уникалното и неповторимо събитие – преминаването през Морето. Така в далечно бъдеще този възпоминателен ритуал бива повтарян безкрай, което придава на това прекосяване на Морето значението на победа и освобождение. Същото въпреки огромната разлика би трябвало да откроим и на Тайната вечеря на Христос. На първо място, тя е неотделима от Неговите Страсти и Възкресение: тя предусеща, влияе и придава израз на тези основополагащи събития. Хлябът се преломява, както ще стане с тялото. Виното се пролива, както кръвта. В преломения хляб и пролятото вино се вписва цялото тайнство на оживотворяващата смърт на Господа. В същото време тези „антитипове” (които представляват и актуализират typos-а, самото събитие) се предписват на църковното бъдеще, на Евхаристията: „това правете за Мой спомен”. Памет, която не е друго освен Светият Дух чрез същото това предусещане на Второто пришествие. Или както се казва в Светата Василиева литургия: „И като предложихме вместообразните (antitypoi) на светото тяло и кръв на Твоя Христос, на Тебе се молим и Тебе призоваваме […]: да дойде Твоят Свети Дух над нас и над предлежащите тези дарове, да ги благослови, да ги освети и да ги покаже. И тъй направи този хляб също скъпоценно тяло на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа. А тази чаша – най-скъпоценна кръв на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа…”. А в „поменика” се „спомня” още и за „славното второ пришествие”.

Йоан ни предава нещо в шеста глава на своето Евангелие, което вероятно е било учението, дадено от Иисус по време на Тайната вечеря: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен […]. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (6:54-55). И се напомня за маната, преображението на онова, което е сам Той, „хлябът, слязъл от небето”.

„Който яде”: използваният глагол е troguein, който буквално иска да каже „смилам”. Разбира се, че Иисус подема еврейската пасхална традиция на избавлението на народа и прекосяването на Морето. Той подема и разгръща в пълнота традицията на угощението със завета. Въпреки това словата и жестовете Му – включително това troguein, изискващо един вид поглъщане – напускат библейската рамка, измествайки я едновременно назад и напред. Назад, за да поеме интуициите на архаичните култове, тайнството на „теофагията”, на поглъщането на божеството чрез плътта на света, станал сакрално-космически. По този начин една „христофания”, надхвърляща много от съществуващите христологии, прави така, че всички традиции да съдържат някакво „панхристиянство”. И напред, за да впише тайнството в една едновременно сериозна, но и всекидневна простота, в насъщния хляб и празничното вино.

Ала това „усвояване” бележи основополагащ обрат. В архаичните култове боговете (божеството) искат човешки жертви, малко по малко сменени с животински жертви (символичен преход в Библията с „не-жертвата” на Исаак). От своя страна освобождението от поробването и прекосяването на Морето са обвързани със смъртта на първите новородени в Египет и издавянето на цяла една армия.

Тайната вечеря на Иисус е неотделима от Неговата смърт-възкресение, но пролятата кръв не е вече тази на човеците – или на животните – това е кръвта на въплътения Бог. (…)