Когато избухва Първата световна война през 1914 г., българинът Стоян Петков се записва доброволец в руската армия. Роден през 1886 г. в с. Врачеш, Ботевградско, през 1914 г., Петков е 27-годишен студент в Московската духовна академия, където му преподават някои от най-известните руски богослови. При уволнението си от армията е удостоен с два руски военни ордена и е добре приет в средите на руската аристокрация. Завръща се в България през 1918 г., след като става свидетел на болшевишката революция и на началото на гоненията срещу Руската православна църква. Голяма част от живота му преминава в Америка, но до смъртта си той остава убеден антикомунист, без това да пречи на русофилските му чувства. През 1947 г., когато българската емиграция избира Величкия епископ Андрей за Нюйоркски митрополит, той е обявен за „враг №1 на Съветския съюз“ според запазени от Държавна сигурност донесения, а под натиска на държавата изборът му не е одобрен от Св. синод.

През живота си той остава напълно последователен във възгледите си, а позицията му по основните църковни и политически въпроси на епохата остава почти непроменена от младежките години до смъртта му. Обратите в неговата съдба може и да не изглеждат толкова невероятни на фона на цялостната история на ХХ век. Но част от тези обрати се дължат и на факта, че той се оказва без желание замесен в по-голяма политика, която не може да управлява. Животът на Нюйоркския митрополит Андрей е само един от примерите за влиянието, което през ХХ век Руската православна църква оказва върху Българската. Влияние, което става причина по много въпроси българската църковна политика да изглежда напълно непоследователна, защото под въздействието на емоционална привързаност, на стремежа си да бъде част от по-голяма общност, а в определени исторически периоди – и поради прекия натиск на държавата, Българската църква неведнъж загърбва собствените си интереси в името на руските.

В какво се състои и как може да се оцени руското църковно влияние върху Българската църква и църковно съзнание през последните сто години? Защо вместо да отслабва в годините на прехода, руското църковно влияние в началото на ХХІ век сякаш става все по-силно? Периодът от един век не е произволно избран, а е напълно логичен, тъй като промените, внесени от Болшевишката революция през 1917 г., имат пряко отражение и върху църковния живот в България. Настоящата статия не си поставя за цел да описва в детайли отношенията между Руската и Българска православни църкви през ХХ век, а по-скоро да изведе фактори и тенденции, които могат да очертаят и обяснят причините и следствията от тези контакти.

Българо-руските църковни отношения могат да бъдат разделени на три основни периода. Първият обхваща десетилетията на църковно-народните борби и учредяването на Българската екзархия до Първата световна война. Болшевишката революция от 1917 г. напълно променя положението на Руската православна църква, което дава своето отражение и върху българо-руските църковни отношения. Третият период започва през 1944 г., когато под въздействие на политическите обстоятелства Българската църква е принудена да възприеме модела на отношенията с държавата, установен в Съветския съюз след 1917 г., и наред с това отново да види в Московската патриаршия не само свой смислов ориентир, но и институционален коректив, с чиито интереси следва да се съобразява дори като по-важни от своите собствени.

Макар и да звучи като клише, българо-руските църковни отношения напълно основателно могат да бъдат определени като традиционно добри. Извън политическите причини, основанията за това следва да се търсят в еднаквия литургичен език, ползван и от двете църкви, което значително улеснява обмена на информация и духовна просвета и не на последно място, превръща Русия в логичното място, където да се образоват българските свещенослужители и бъдещи архиереи. Както показва и случаят на Нюйоркския митрополит Андрей, това се превръща в основа за изграждане на лични връзки, симпатии и приятелства, които надделяват над превратностите на времето и правят отношенията между двете църкви не просто институционални, но и дълбоко лични. За характера на тези отношения влияние оказва и още един фактор, който не може да бъде изпускан от внимание – това е липсата на съизмеримост в големината и влиянието на двете църкви. Този фактор прави отношенията между тях неравноправни и крие в себе си опасността от обезличаването или поне провинциализирането на по-малкия от двата партньора – в случая на Българската църква, при загубата на други ориентири. (…)