1. Йов, жертва на своя народ

 Какво знаем за Книга „Йов”? Не много. Героят страда непрестанно. Изгубил е синовете си и целия си добитък. И чеше раните от проказата си. Злочестията, принудили го да ридае, са изброени още в пролога. Това са злодеяния, сторени му от сатаната с позволението на Бога.

Мислим си, че знаем това, ала какво знаем? Нито веднъж по време на диалозите си Йов не споменава нито сатаната, нито злодеянията му. Може би прекомерно са поразили духа му, за да е нужно да ги упоменава?

Без съмнение, но Йов намеква за нещо друго и това друго нещо е повече от намек. Той дебело подчертава причината за нещастието си, която не е сред нещастията, изброени в пролога. Причината не е нито божествена, нито сатанинска, нито материална, а човешка, само човешка.

С течение на вековете, странно нещо, коментаторите изобщо не се спират на тази причина. Не познавам всички коментари, разбира се, ала онези, които познавам, системно я премълчават. Все едно че не я забелязват. Древни или модерни, атеисти, протестанти, католици или евреи, те никога не се спират върху обекта на жалбите на Йов. Въпросът им се струва решен веднъж завинаги още в пролога. Всички се придържат религиозно към язвите, изгубения добитък и т.н.

И все пак екзегетите отдавна отправят предупреждения към читателите относно пролога. Малката история там, казват те, не е на висотата на диалозите. И не трябва да я възприемаме сериозно. За съжаление самите те рядко следват съветите си. А и също не откриват в диалозите нищо, което ясно да противоречи на пролога.

Новото, което предлагам, не е скрито в някой неясен пасаж от Книга Йов. То е съвсем очевидно; съдържа се в множество пасажи, които са недвусмислени.

Йов ясно казва заради какво страда: усеща се остракиран, преследван от околните. Не е сторил нищо лошо, а всички са се отдръпнали или обърнали срещу него. Той е изкупителната жертва на своята общност:

 Братята ми Той отдалечи от мене, и онези, които ме познават, странят от мен. Напуснаха ме ближните ми, и забравиха ме познайниците ми. Намерилите подслон в къщата ми и слугините ми смятат ме за чужд; външен станах в техни очи. Викам слугата си, и той се не отзовава; с устата си трябва да го моля. Дъхът ми дотегна на жена ми, и аз трябва да я моля зарад децата на утробата си. Дори малките деца ме презират: подигна се, и те се гаврят с мене. От мене се гнусят всичките ми най-верни приятели, и онези, които обичах, се обърнаха против мене.

 (Иов 19:13-19)

 Йов напомня на трагична изкупителна жертва дори заради смрадта, за която жена му го упреква, че се разнася от него, и която по показателен начин се явява в множество митове.

Ала не би трябвало намекът за реална изкупителна жертва да поражда недоразумения. Когато говоря за изкупителна жертва, нямам предвид животното, използвано в жертвоприношения в прочутия ритуал на левитите. Използвам израза в смисъла, с който си служим, без да си даваме сметка, в най-различни политически, професионални или семейни обстоятелства. Тази употреба е модерна и не присъства в Книга Йов, разбира се. Явлението обаче присъства чрез нещо много по-дивашко. Изкупителната жертва, това е невинният, съсредоточил върху себе си всеобщата ненавист. Тъкмо от това се жалва Йов:

 Но сега Той ме изнури. Ти разсипа цялото ми домочадие. Ти ме покри с бръчки, за свидетелство против мене; моята изнуреност въстава против мене, в лице ме укорява. Гневът Му терзае и враждува против мене, скърца ми със зъби; врагът ми впива очи върху мене. Отворили са уста против мене; хулейки ме удрят по бузите; всички се сговорили против мене.

(16:7-10).

 Показателните пасажи са многобройни. Ала тъй като не мога да умножавам цитатите до безкрайност, избрах само най-въздействащите във връзка с темата, която ни интересува. Обособява се и цяла една подгрупа, която в общността на Йов играе ролята на постоянна изкупителна жертва:

 А сега ми се присмиват по-младите от мене по години, ония, чиито бащи не бих се съгласил да туря с псетата на стадата си. И за какво ми е силата на техните ръце? Над тях премина вече времето. Изтощени от бедност и глад, те бягат в равнина безводна, мрачна и запустяла; късат злак край храстите, и хвойни зърна им е хлябът. Пъдят ги от обществото, викат върху им като на крадци, за да живеят в поточни ровини, земни дупки и скали. Реват между храстите, врат се под тръните. Човеци отхвърлени, човеци без име, измет на земята! Ей на тези станах сега аз песен и храна на разговора им. Те се гнусят от мене, отбягват ме и не се сдържат да плюят отпреде ми. Понеже Той ми развърза поводника и ме съсипа, те смъкнаха от себе си юздата пред лицето ми. Отдясно се дига това изчадие, сваля ме и насочва пагубните си пътища към мене.

 (30:1-12)

 Историците не знаят дали става дума за расово или религиозно малцинство, или за някакъв субпролетариат, подчинен на такъв тип режим, върху който се основават най-нисшите касти в Индия. Няма значение. Тези хора не интересуват автора сами по себе си; те са там само за да позволят на Йов да се определи спрямо тях, да се определи като изкупителна жертва на тези изкупителни жертви, преследван от същите онези, които най-малко биха могли да си позволят лукса на преследването – жертвата на всички, без изключение, опущението на опущенията.

Колкото повече Йов упорства по повод изгубения добитък или поради други основания за жалване, които прологът изброява, толкова повече сам той се стреми да се представи като невинна жертва на заобикалящите го.

Йов се жалва от физически мъки, разбира се, ала тази жалба е ясно свързана с основната причина, караща го да се оплаква. Той е жертва на безброй насилия; психологическият натиск, тегнещ над него, е неудържим.

Животът на Йов, ще възразят някои, все пак не е застрашен, не възнамеряват да го убият. Той е закрилян от приятелите си. Това е абсолютно невярно. (…)