(Романът е завършен през май 1938 г. Но и на смъртно легло М.А. все диктува поправки.)

Разбира се, Майстора… ме зашемети, както и всеки друг читател след това, създаде ми работа за мислене. Цялото описание на съветска Москва от 20-те години – това е „обичайният” неподражаемо блестящ, точен, неопровержим Булгаков – тази картина не може да се скрие с никаква съветска руменина – нито един квадратен сантиметър нито за век. Над писателската среда Булгаков издевателства фойерверъчно – домът на Грибоедов, Массолит, Перелигино (Переделкино), колоритният Арчибалд Арчибалдович, „косата му, черна като гарваново крило, била превързана с алена копринена кърпа” – ярко и хубаво, но се хвърля в осмиване, твърде праволинейно – от злост. Разбира се, ССП си е изпросил сатирата.

Клиниката на Стравински – като евфемизъм за арестуването. Серията разгромителни доноснически вестникарски статии (колко вярно: „Нещо рядко фалшиво и неуверено имаше в тях, независимо от страшния им и уверен тон”) е била достатъчно основание за арестуването на Майстора, Алоизий Могарич е подложен като битова възглавница, за да отклони пресата и ГПУ. – Ярка е сцената в Торгсин („откъде да вземе бедният човек валута?”) И ето къде нечистата сила се изявява като осъществител на справедливостта. – А сцената с отнемането на златото в ГПУ, макар и разгърната с буйна писателска фантазия, предизвиква донякъде чувство на съмнение и притеснение: материал ли е това за такъв хумор, онова е било твърде страшно, за да се изобразява така забавно. – Проследява се, разбира се, замисъл и в това, че нечистата сила и ГПУ извършват на различни места сходни опустошения, измитат хората един след друг.

Тук той буйства с фамилиите, нарушавайки мярката: Покльовкина, Двубратски, Непеременова (Щурман Жорж), Загривов, Иероним Поприхин, Квант, Чердакчи, Полумесец, Богохулски, Йохан от Кронщад, Ида Херкулановна, Аделфина Будзяк, Боба Кандалупски, Ветчинкевич, но все пак да влезем в положението на автора – всички тези Берлиози и Римски трябвало някак да се замаскират.

И в този – вече по същността си бесовски съветски живот – без всякакво усилие от страна на художника, естествено се вписва цялата дяволска компания като своя – и така, отново естествено, се оказва на няколко градуса по-благородна, отколкото съветско-болшевишкото, мерзостно, чак до отврат.

От несъмненото родство на Булгаков с Гогол е могло да се очаква нещо подобно. В Похожденията на Чичиков смешникът е наречен сатана. На разни места от различни съчинения току се закача Булгаков за арията на Мефистофел от Фауст, повтаря я даже прекомерно. След това – цялата Дяволиада, където Калсонер вече се превръща в черен котарак – но това още не е сериозна дяволиада. За пръв път сериозно е тук.

 Какво е могло да го увлече така силно в тази тема? Отклонявам (мисълта) за някаква вродена склонност или мистическа връзка. А мисля следното: изпитвайки тежко върху себе си още от Гражданската война гръмотевиците на революционната колесница, едва оцелявайки при болшевиките след своята доста случайна белогвардейщина, укривайки се, прикривайки биографията си, гладувайки в Москва, с отчаяние пробивайки си път към литературата, изпитвайки цялата смазваща тежест на режима и на литературната мафия – трябвало е той да мечтае някак за меча на справедливостта, който някога би паднал върху всички тях. И вече не може да мисли справедливостта като Божия – а ето – като дяволска! Отчаянието на Булгаков от съветските години е несподелено от никой, от нищо неразрешимо – а само от нечистата сила. Майстора го казва направо: „Съвсем ясно е, че когато хората са напълно ограбени като нас двамата, те търсят спасение в отвъдните сили!”.

Освен тази силна жажда на автора за поразяващо наказание няма никаква друга сериозна мотивировка за пристигането на Воланд в Москва. Измисленият предлог, че иска да погледа московчаните, събрани в множество, не върви. Че човешката природа не се е изменила и в съветско време, на Воланд и тъй би трябвало да му е ясно, и без екскурзия в Москва.

Сатаната в този роман е единственият силен, честен, умен, благороден – в света на фалшивите и непълноценните. Та нали не е случаен епиграфът от Фауст: „Аз съм част от силата, която желае зло, а все добро твори!”. Та нали в съветските условия нечистата сила може да изглежда като освобождаваща, а пък в сравнение с ГПУ – направо като силата на Доброто?

 Много добри са детайлите във външността на Воланд: едното око – зелено, безумно, другото – черно, пусто и мъртво, като вход в кладенец на тъмнината; изкривено лице, загар завинаги е покрил кожата. Накрая – черна ръкавица с разрез – (нокти?). – Коровиев, тези кокоши перца на мустачките, пенснето без едно стъкло, дрънчащият глас – и после особено ефектното му преобразяване в тъмновиолетов рицар с неусмихващо се лице. – Убиецът Азазело – зъб, стърчащ от устата, око с перде, крив, огнено риж. – Всичко това авторът е трябвало да си го въобрази живо, в пищно разнообразие. Котаракът е над всякакви похвали, а всичките четирима заедно съставляват даже някаква хармония, хор. (…)