НЕОКОНСЕРВАТИЗМЪТ И ЧОВЕШКИТЕ ПРАВА
На 20 юни 2017 г. Европейският съд по правата на човека излезе със свое решение против РФ по отношение на легислативно ограничаване правата на хора с хомосексуална ориентация, озаглавено с подвеждащия титул propaganda of non‑traditional sexual relations aimed at minors, т.е. „пропаганда на нетрадиционни сексуални отношения, насочена към подрастващи“. Именно разглеждането на хомосексуалната ориентация като „развращаване на подрастващи“ в случая се явява подвеждаща и „позволява“ на законодателя да ограничи правата на такива хора, нарушавайки Конвенцията за правата на човека (иначе ратифицирана от РФ) в членове 10 и 14 – свобода на изразяването и забрана на дискриминацията. Веднага след излизането на решението на 6-имата съдии, един от които – руският представител Дмитрий Дедов, гласувал против – изрази публично недоволство от решението на колегите си и ги обвини в „либерализъм“. Той заяви, че е защитил „традиционното семейство“, и посочи, че хомосексуализмът е „ненормален“. Всъщност, ако човек се зачете в казуса, чиято документация сме посочили, ще открие, че в решението на останалите 5-има съдии обективно е изпълнен законът – ищците са защитени срещу произвола на държавата, която е ограничила техни права на изразяване и равно третиране, гарантирани от международен документ, признат от РФ, и нищо повече. Решението на съда ни най-малко не дефинира кое е нормално семейство и дали хомосексуализмът е нормален или обратното. Съдия Дедов обаче на пресконференцията успява така да измести темата, че медиите, зависими или неутрални, представиха решението на Съда като „защита на хомосексуализма“ по принцип и отричане на „нормалното семейство“. В тенденциозни медии казусът дори беше представен като „защита на педофилията“.
Тази реторика на руските официални представители не е от вчера. Тя започва някъде между 2010 и 2012 г., когато руските дипломати в международните организации започват да говорят за „традиционни ценности“, против абортите, гей браковете и в защита на „християнските ценности“, като естествено противостоящи неща. Но да видим дали всъщност е така! Във въпросната пропаганда свързани с тази тематика се оказват „патриотизмът“, „националният суверенитет“ и всъщност опит да бъдат изтръгнати от ръцете на международните институции, гарантиращи международните правни норми, определени права и прерогативи, които РФ смята за свое изконно право да упражнява. Нейната теза, така както я виждаме изведена на преден план в речта на президента Путин на Мюнхенската конференция през 2007 г., гласи, че Русия е особен казус и различна цивилизационна парадигма, на която не могат да се налагат „външни цивилизационни модели“.
Всъщност преди повече от две десетилетия, през 1994 г., РФ кандидатства за член на Съвета на Европа, но като че ли от самото начало тя присъства там, за да не се съобразява с него. Същото се отнася и за Европейския съд за правата на човека. Онова, което прави впечатление, е, че властите в Кремъл демонстративно не приемат решенията му, а с течение на времето изградиха и добре формулирана защитна теза – „Не пипайте Русия, защото тя има свои ценности!“. Тези ценности очевидно с течение на времето се пренесоха в полето на религията и политическата есхатология, а „Западът не ги разбира“. Затова и правителството на РФ просто не го е грижа за решенията на този съд и го прави демонстративно, за да подрие неговия международен авторитет. По този начин всеки друг, решил, че няма да спазва международните правни норми, е насърчен (веднага ми хрумва В. Орбан или последното полско правителство). От друга страна, въпросната международна институция в настоящата ситуация няма средства да пресира РФ за изпълнението на нейните решения. Това беше особено видимо в периода на активна колаборация на РФ с големите западни държави по икономически проекти. Икономиката и печеленето на избори за техните правителства се оказаха по-важни от правата на човека в глобален мащаб. Логично това доведе и до настоящата криза. (…)